Децата убийци на България: диагноза

Последните дни: ножове в мол и училище, оръжие у дома — и огън…

• Намушкан 15-годишен в столичен мол. Заподозрян е 15-годишен, двамата се познавали; пробождане с джобен нож в областта на сърцето, прокуратурата съобщава за предходен конфликт. Случаят повдига въпроса защо тийнейджър носи нож в търговски център и как се стига до ескалация насред публично пространство.
• Намушкан 12-годишен в столично училище (94. СУ „Д. Страшимиров“, кв. „Христо Ботев“). Нападателят е 15-годишен осмокласник от същото училище; сигналът е подаден малко след 10:00 ч. Инцидентът отново е с нож — в среда, която уж е най-контролирана.
• Кървава семейна драма в с. Люляково, Бургаско. 25-годишен застрелва майка си, сестра си и леля си, ранява 7-годишния си брат и палѝ къщата. Първите данни говорят за дълбок семеен конфликт и психични проблеми; детето успява да избяга. Това не е детско престъпление, но е огледало на същата среда от насилие и безизходица, в която растат деца.
• Паметта за „момичето, което наръга баба си“. Делото „Ивет Стайкова“ (убийството на актрисата Виолета Донева през 2022 г.) се цитира неизменно, когато говорим за тийнейджърско насилие, психоактивни вещества и разкъсани връзки в семейството. В показанията се посочват халюцинации и употреба на субстанции; експертизите описват изключителна жестокост.

Общият знаменател? Лесен достъп до ножове и (газови) оръжия, конфликтна среда, липса на ранна психологична помощ, ескалация офлайн след месеци онлайн токсичност — и институции, които пристигат след „пука“.

Законова рамка: какво „може“ и какво реално става

• Минималната възраст за наказателна отговорност в България е 14 г. Под 14 г. — няма наказателна отговорност; между 14–16 г. — отговарят, ако са разбирали значението на деянието; над 16 г. — отговарят по общия ред с особености.
• Под 14 г. случаите отиват по Закона за борба срещу противообществените прояви — местни комисии, възпитателни мерки, паралелна система на „детско правосъдие“. Тази рамка отдавна е критикувана като остаряла и слабо ресоциализираща.
• Право на закрила. Законът за закрила на детето гарантира защита от насилие и унизителни методи на възпитание, но практиката често изостава от буквата на закона.
• Контекст и данни. НСИ поддържа статистики за непълнолетни извършители и възпитателни мерки; публичните набори показват, че делът на момчетата силно доминира и че ножовете са „оръжието по подразбиране“ при инциденти без огнестрелно. (Пълните серии по области/години — в НСИ.) (НСИ – Национален статистически институт)

Как стигаме до ножа: пет фактора (и един ускорител)

1. Неприсъстващи възрастни. Хронично ниско съотношение педагогически съветник/ученици; училищните психолози са митични фигури. Кризите се „избутват“ до избухване.
2. Ножът като „аксесоар“. Джобните ножове са евтини, „нормални“ за носене, рядко санкционирани от връстници. С тях „се чувстваш защитен“.
3. Домашни конфликти и бедност. Насилие/алкохол/дългове създават фон на безсилие и срам, който търси изход.
4. Психическа уязвимост + вещества. Нелекувани разстройства, тревожност, депресии; амфетамини/бензодиазепини при по-големите — комбинация за катастрофа.
5. Онлайн токсичност. Месеци микроагресии, подигравки и „рейдове“ в чата, преди първия удар офлайн.

Ускорителят: Безнаказаността като усещане. Под 14 г. „нищо не могат да ми направят“. Между 14–16 г. „ще мине с мярка“. Съобщението, което младите чуват, е грешно — и съвсем буквално опасно.

Казуси (кратки досиета)

Досие #1 — Мол София (2025): Тийнейджър намушква връстник с джобен нож. Разследва се предистория на конфликт; публично място, много свидетели, нулев контрол за хладни оръжия на входа. Казусът показва как секунди ескалация превръщат „сборка“ в опит за убийство.

Досие #2 — 94. СУ, София (2025): 12-годишен е намушкан от 15-годишен в учебно време. Училището се превръща в място на страх, а темата за скрининг на ножове влиза във всеки родителски чат.

Досие #3 — Люляково (2025): 25-годишен застрелва трима от своите роднини, ранява 7-годишния си брат и подпалва дома им. Това е „крайната“ станция на спиралата — децата преживяват травма, която по-късно може да възпроизведат.

Досие #4 — Ивет Стайкова (2022→): Тийнейджърка убива баба си, актрисата Виолета Донева. Показания за халюцинации, употреба на амфетамини и бензодиазепини, тежка семейна динамика. Казусът е учебник по пропуски — от психиатрична грижа до социални служби.

Досие #5 — Газов пистолет в училище (Хасково, 2025): Непълнолетен стреля с газов пистолет в спортно училище. Уж „не е истинско оръжие“, но нормализира идеята за оръжието като статус и отмъщение.

Какво липсва в системата (с бързи поправки)

• Контрол на хладните оръжия в училищни/молови зони (регламентиран скрининг при рискови училища/събития; указания на МОН/МВР; временни режими при ескалации).
• Минимални стандарти за психолози в училище (1:500 → 1:250; кризисни екипи „в 24 часа“ след инцидент за всички засегнати класове/семейства).
• Ранна интервенция (скрийнинг за тревожност/депресия в 5–7 и 9–10 клас; насочване към специалисти; ваучери за държавно платени консултации).
• Ясни санкции за носене на нож/газово оръжие от непълнолетни (корекция в ЗБППМН и подзаконови актове; публични кампании „Ножът не е аксесоар“).
• Обучение на учители/родители за деескалация (протоколи „жълт/червен код“ при онлайн заплахи и „рейдове“ в ученически чатове).
• Детско правосъдие 2.0 (реформа на остарялата паралелна система; мерки, фокусирани върху рехабилитация, но без „празни зъби“ при тежки деяния).

Митовете за „детската престъпност“

• „Винаги са били такива.“ Не. Дигиталната среда променя динамиката: токсичните кампании и „публиките“ онлайн правят ескалацията по-бърза и по-видима.
• „Нищо не могат да им направят под 14.“ Не е „нищо“ — има възпитателни мерки, а при над 14 г. и доказана вменяемост — наказателна отговорност. Проблемът е в бавната, неравномерна практика и липсата на превенция.
• „Ножът е за самозащита.“ Статистиката и казусите показват обратното: ножът увеличава вероятността дребен конфликт да се превърне в фатален инцидент.

---

Не „децата убийци“ са проблемът. Нашата среда е проблемът — в която ножът е нормален, агресията е ежедневие, психичната болка е срам, а законът е учебно съчинение. Казусите от мола и училището в София и кървавата драма в Люляково не са „случайност“. Те са червените лампи на едно и също табло. Ще ги изгасим не с паника, а с правила, превенция и ранна помощ. Всичко друго е повторение.

---