Канибалт от Ростов – Андрей Чикатило
Андрей Романович Чикатило, наречен също и Канибалът от Ростов, се изучава от криминолозите като пример за серийните убийства. Методиката му се отдалечава много от човешкия разум.
Стара поговорка гласи, че:
„Човек не се ражда убиец, помагат му околните.“
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Той се ражда по време на великите гладове в Украйна, освен това страда от напикаване до 12-годишна възраст, за което е подиграван и малтретиран от майка си.
Нека да проследим живота му, за да разберем как се е създал най-дълго върлуващия сериен убиец в СССР.
Началото на живота му
Роден през 16 октомври 1936 г. в украинското село Яблочное, тогавашна Украинска съветска социалистическа република. От там става и известен като „Канибала от Ростов“.
Детето е било с признаци за хидроцефалия. Главата му била обезформена от наличието на течност в мозъка. Заради това получавал доста подигравки от връстниците и роднините си.
До 12-годишна възраст момчето страдало от напикаване, заради което е бито често от майка си. Тя го унижавала, като крещяла пред различни хора, че бил “ Пиклъо“ и постоянно му е повтаряла, че за нищо не става. През 1943 г. се ражда сестра му. Детето очевидно било от друг баща, тъй като бащата Роман Чикатило по времето на зачатието е на фронта.
В началото на ХХ век гладът е често явления в райони от Съветския съюз, особено в Украйна.
Йосиф Сталин е смазал частното земеделие и е изпратил мнозина от жителите в сибирския Гулаг. Около шест милиона души загинали от глад, а отчаяните живи се хранели с труповете им, за да оцелеят. Понякога гладните си набавяли месо от гробищата, а друг път просто отмъкват някого от улицата. Човешкото месо се купувало и продавало в кланниците на малки бакалийки или от къща на къща.
Децата виждали обезобразените трупове и слушали страшните истории за лишенията. Канибала от Ростов – Андрей Чикатило израства точно в такива гладни времена и една от историите, които му разказвала неговата майка, била, че някога е имал по-голям брат Степан, който е бил убит. Чикатило разказва в едно свое интервю към BBC от затвора:
„Мнозина са полудявали и са нападали и изяждали други хора. Точно такива хора са хванали моя брат, когато е бил на 10, и са го изяли. Децата са били най-търсената стока, защото се готвят бързо и не хранят съвестта ти. Ти го спасяваш от гладомора, а и стига за 1-2 хранения на семейството. Не се чудиш къде да прибереш останалата част от трупа. “
Брат му би могъл просто да е умрял и след това изконсумиран от семейството, ако изобщо е съществувал. Майката на Канибала от Ростов – Андрей Чикатило го е предупреждавала да не излиза от двора, за да не бъде изяден и той като брат си. Така тя е успявала да манипулира двете си деца, за да я слушат повече.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило станал свидетел и на нацистката окупация и бомбардировките, при които телата на много съграждани избухвали по улиците. В интервюто в затвора, той споделя че тези гледки едновременно са го плашели и възбуждали. Стоял втрещен, но спомена от това го карал да се пипа вечер.
Голяма част от детството му минало в самота и изживяване на страховити фантазии
Останалите деца се подигравали на неговата несръчност и чувствителност. Той започвал да натрупва гняв и дори ярост в себе си. За да се забавлява и да се чувства по-силен, си представял образи на мъчения, които по-късно се превръщат в неизменна част от неговите убийства.
Първият си сексуален опит Канибала от Ростов – Андрей Чикатило преживял като подрастващ, когато еякулирал, боричкайки се със свой 10-годишен приятел. Това оставя голям отпечатък у него, особено след като установил, че му е невъзможно да получи ерекция, а може само да се освобождава.
Комплекс, който го е тормозил до края на живота му!
Тотална катастрофа
Чикатило се справял добре в училище, но се провалил на изпита за прием в Московския университет. Заради това, майка му не спирала да го нарича с обидния прякор “ Издънката“.
Приет в казармата, там бил доста старателен и отдаден, но отново трупал подигравки, заради слабото си телосложение и заради това, че бил много антисоциален и затворен. След като завършил военна служба през 1960 г. се преместил в Родионово-Несветаевски и работил там като телефонен инженер. Опитал се и да си намери приятелка, но установил, че все още не е способен на полов акт. Момичето разказало за неуспеха му на всичките им познати и той търпял подигравки. Чувствайки се унизен си мечтаел как я хваща и разкъсва на парчета, как я изяжда и изнасилва с предмети. Това той споделил в последното си интервю, преди да умре.
Неличимите психологични травми водели до сериозни и страховити щети, които рано или късно ще дадат отражение.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило станал учител и успял да се ожени през 1963 г. Бракът бил уреден от сестра му – по сметка. Подобно на неговата майка и съпругата му е доста строга, манипулативна и критична, което карало Чикатило да се отдръпва още повече в своя свят на фантазии.
Въпреки всичко, Канибала от Ростов – Андрей Чикатило имал две деца – Юрий и Людмила, към които се отнасял с много любов и търпение. Стараейки се да е нормален до някаква степен, той получава научна степен в областта на литературата посредством задочни курсове, и станал учител в Новошахтинск.
През 1973 г., когато е на 37 г., майка му умира и това може би е била огромна травма за него и силната му привързаност към тази деспотична жена. Не след дълго той усещал привличане към малки момичета и започнал да ги притеснява и да им посяга. Това го карало да се чувства силен. Когато накрая срещу него постъпили оплаквания.
Случаят обаче се покрил, което позволило на един перверзник да се превърне в сериен убиец.
Насилието носило огромно удовлетворение за Канибала от Ростов – Андрей Чикатило и през 1978 г. той убил първата си жертва. Точно на Коледа, неговата първа жертва е 9-годишно момиченце на име Елена.
Полицията правилно се насочила към Андрей, но арестувала друг мъж – Александър Кравченко. За жалост разпитите били ужасяващи мъчения от страна на полицията и той прави фалшиви самопризнания и бързо след това е екзекутиран. Изборът на този човек не бил случаен, защото по стечение на обстоятелствата той също лежал в затвора за изнасилване и убийство на малко момиче. Алибито му е било потвърдено от съседи, приятели и жена му, но това нямало никакво значение за полицията. Необходим е виновник и властта искала да го намери максимално бързо. С това решение нацията е по-спокойна, няма бунтове, няма страх и вярват на управляващите. Това, че резултата е фалшив не е от значение.
Изненадващо за всички, убийствата продължават!
Липсва разумно обяснение за продълженията…
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило прекарвал времето си в изчакване и проверка на възможностите на полицията. След 3 години се активирал отново, осъзнавайки, че никой няма да го тормози и повишава нивото на жертви до осем души. „Червеният кошмар“, както го наричали в района, обичал да дебне по автобусни и ЖП гари, там често откривал младежи, избягали от дома си, от домовете за сираци или просто били пияни и чакали закъсняващият градски транспорт.
Тъй като често му се налагало да пътува по работа, за него било лесно да намира уязвими жертви. Дори нямало нужда да ги търси! Те винаги били там и обикновено желаели да го последват. Когато най-сетне пресата можела свободно да съобщи за убийствата, Чикатило четял вестниците и знаел, че е само въпрос на време преди всичко да свърши.
Да го арестуват, признава той, е било истинско облекчение!
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило вярвал, че страда от някаква болест, която провокирала неговите неконтролируеми престъпления. Пожелавал да бъде прегледан от специалист по сексуалните отклонения и гарантирал, че би отговорил на всичките му въпроси.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило бил изпратен за два месеца в института „Сербски“ в Москва, където бил подложен на множество психиатрични и неврологични прегледи, при които се установило, че има мозъчно увреждане по рождение. Това увреждане влияело върху способността му да контролира пикочния си мехур и отделянето на сперма. Въпреки тази диагноза, той е обявен за вменяем. Чикатило е знаел какво върши и е могъл поне да се опита да се контролира. Това решение било добре дошло за прокурора.
Следи…
Първото открито тяло представлявало предимно остатъци от кости. Човек, излязъл да събира дърва в „лесополоса“-та, това е изкуствено залесен участък, предотвратяващ ерозията. И се натъкнал на останките. Горският пояс бил широк около 45 метра и през него минавала тясна пътека. Интересното е, че тялото е забелязано чак, когато е било в много напреднал стадий на разлагане. По някои от костите имало останали малки парченца кожа, а от черепа висял кичур черна коса. Мъжът, открил останките, подал веднага сигнал в полицията.
По оставеното по гръб тяло нямало никакви дрехи годни за идентифицирането му, а главата била обърната на една страна. Ушите били сравнително незасегнати от разлагането и по тях си личали мънички дупки от обици. Това, заедно с дължината на косата, подсказвало на милиционерите, че жертвата е от женски пол. От положението на тялото можело да се съди, че тя се е опитвала да се бори с нападателя си. Изглеждало, че и две от ребрата ѝ са счупени, вероятно с нож или друг остър предмет. По-обстойният оглед разкрил множество прободни рани по гръдния кош. Ужасяващото било разкритието, че и в очните кухини било дълбано с нож, както и в областта на интимните части… До кост…
Полицията заключава, че лицето, сторило това, трябва да е някакъв обезумял звяр!
Властите имали сигнал за изчезнало 13-годишно момиче – Любов Бирюк от близкото селище Новочеркаск. Следователите се свързали с чичото на изчезналото момиче, който я е търсил навсякъде, когато е изчезнала в началото на месеца. Той пристигнал на местопрестъплението, за да види останките.
Чичото на Любов, вероятно вкопчвайки се в последна искрица надежда, че детето е живо твъро заявил, че косата на племенницата му не е толкова тъмна. Струвало му се и, че тези кости са лежали тук по-дълго време от изчезването на момичето. Категорично не била тя и точка.
Няколко часа по-късно майор Михаил Фетисов пристигнал от най-близкия голям град Ростов. Той е главен инспектор за целия район. Фетисов искал докладите за други изчезнали лица в областта и заповядал на милиционерите-курсанти да претърсят заобикалящите гори. Наредил също да се вземат отпечатъци от останалата по пръстите на жертвата кожа. Надеждата, че ще заловят убиеца не го напускала за секунда!
На следващия ден търсачите открили един жълт сандал и жълта чанта, чието съдържание било кутия цигари от същата марка, която младото момиче е било изпратено да купи. След това отпечатъците, взети от трупа и от подвързиите на учебниците ѝ, потвърдили, че тялото е на Любов.
ДНК анализите за идентифициране на тяло все още не били открити в онези години, но доказателствата показали със сигурност, че това е липсващото момиче. Патологът предполагал, че високите температури и силните валежи са допринесли за ускоряването на процеса на разлагане.
Въпреки старателното претърсване на района, около останките не били открити улики, които да помогнат за идентифицирането на убиеца. Роклята на Любов също липсвала. Това означавало, че от нея не могат да се вземат проби от звярът отнел живота ѝ. Случаят се смятал за случайно нападение, което едва ли ще бъде разкрито лесно или изобщо.
Повечето от убийствата в района попаднали в две категории:
- Лични или битови убийства.
- Убийства, извършвани заради кражба.
Но никой от семейството на момичето не бил заподозрян и тя не носила в себе си нищо ценно. Тогава защо е убита така брутално?
Близо до тялото имало пътека, по която често минавали хора. Как не са я видяли по-рано? Не са видели нейния похитител? Главният път е само на 70 метра разстояние. Престъплението е доста рисковано! Макар в СССР сексуалните престъпления да се считали за прояви, възможни единствено в разглезените западни общества, на лице били достатъчно признаци, че този инцидент представлява точно това.
По-късно от съдебно-медицинската експертиза станала ясно, че жертвата е била нападната в гръб и е била ударена силно по главата. Вероятно момичето веднага е изпаднало в безсъзнание, слава богу, за да не изпита болезнените изтезания. Била е наръгана най-малко 22 отделни пъти и осакатена и по други зверски начини.
Милицията разработила няколко версии и започнала усърдно да търси възможните заподозрени: умствено болни, непълнолетни престъпници или лица с история в сексуалните престъпления. Опитвали се да разберат кого е познавала Любов и как би могла да се е сблъскала с убиеца.
Тогава един мъж, осъден за друго изнасилване, научил, че е заподозрян и веднага се обесил в хола си. Това изглеждало слага край на разследването на милиционерите. Други обещаващи заподозрени нямало, а те решават, че убиецът е намерил своя собствена форма на изкупление, самоубивайки се.
Появява се още една жертва! Отново липсва разумно обяснение за продълженията…
По-малко от два месеца след откриването на тялото на Любов железопътен работник се натъкнал на още едни скелетни останки край гарата в Шахти. Изглежда те са били на мястото приблизително около шест седмици и е определено, че са на жена. Тялото било съблечено и оставено да се разлага с лице към земята и с разтворени крака. Имало е следи от изнасилване.
Това, което накарало разследването да обърне внимание на този случай, са огромните прилики с предишния: многобройни прободни рани и разкъсани очни ябълки.
Тъй като нямало лице с подобен ръст и пол, обявено за издирване, тялото не е разпознато и било погребано в общ гроб.
Едва месец след това войник, събирайки дърва се натъкнал на друго женско тяло, лежащо с лицето надолу. Тя била покрита с клонки, а прегледът показал същия модел прободни рани и наранявания на очните дъна.
И това тяло остава неидентифицирано…
Връзката е очевидна, три жени са станали жертва на сериен убиец. Проблема е, че никой не признава това, особено пред пресата. Официално това са три отделни, неразкрити случая на убийство. Страхът да се стигне до медиен или световен скандал на тогавашните власти е бил по-голям, от това, че има развилнял се садист-убиец.
Майор Фетисов сформирал специален екип от изцяло посветени на разследването 10 души. Той възнамерявал да спре този маниак да убива още невинни жени. Сред хората в екипа му е бил втори лейтенант от криминалната лаборатория – Виктор Бураков. Той бил най-добрият в анализа на веществени доказателства: пръстови отпечатъци и отпечатъци от стъпки. През януари 1983 г. лейтенант Бураков е поканен да се присъедини към Отдела за особено сериозни случаи.
През същия този месец била открита още една – четвърта жертва. Тя изглеждала, че е била убита преди шест месеца и е оставена близо до мястото, където е намерена втората. При нея се наблюдавали същите прободни рани, но част от дрехите ѝ били открити наблизо. Предполага се, че била тийнейджърка.
Всичко, което знаела или поне предполагала милицията до този момент било, че убиецът, чийто прякор Маниака: не пуши, защото би взел цигарите, намерени близо до едно от момичетата и че е мъж.
Убиецът очевидно имал някакъв огромен проблем с очите на жертвите, но властите нямали представа дали става въпрос за суеверие или фетиш. Според психолози, избождането на очите показвало, че маниакът прекарва известно време с жертвите си след смъртта им. Така ги чувствал близки.
Без да са разполагали с определени следи отделът решил да погледне назад във времето и да провери дали не е имало и други жертви с подобен „подпис“. Първата истинска задача на Бураков било да поеме ръководството на разследването в Новошахтинск, където точно било обявено за издирване 10-годишно момиченце.
Объркването настъпило…
Малката Олга Сталмаченок била тръгнала на урок по пиано през сутринта на 10 декември 1982 г. и оттогава никой не я е виждал. Бураков разпитвал обстойно родителите ѝ, записал в доклада си, че тя се разбирала перфектно с тях и нямало причина да иска да избяга от къщи. Няколко дни след нейното изчезване, родителите ѝ обаче са получили странна пощенска картичка. Подписана от страховит псевдомин:„Садистичната Черна котка“! В нея пишело, че дъщеря им е в гората и че през тази година ще има още 10 жертви. Бураков смятал това за някаква извратена шега, но все пак се опасявал, че момиченцето може би е мъртво. Въпреки това, дал надежда на родителите, че ще направят всичко необходимо, за да я върнат у дома жива и здрава.
На 14 април, четири месеца след изчезването на момиченцето, тялото било намерено в едно поле, намиращо се на около 5 км. от музикалната консерватория, където е ходила на уроци. Голото ѝ тяло лежало в замръзналия тракторен коловоз по лице. Милицията не преместила тялото, за да може Бураков да го види, само го завили с чаршаф. Тъй като е била убита през зимата, трупът бил отлично запазен от снега и студа. Следите от раните с нож си личали ясно по бялата кожа. Имала прободни рани по черепа, гърдите и корема ѝ.
Патоанатомът заключил, че острието е проникнало с изключителна ярост, размествайки органите вътре в него. Убиецът със сигурност се е прицелил специално в сърцето, белите дробове и половите органи. Както и при другите случаи, нападателят е повредил очите ѝ с ножа си.
Бураков знаел без съмнение, че трябва да търси свиреп, сексуално мотивиран сериен убиец, който започва да напада жертвите си все по-често.
Той не разполагал с информация за подобни случаи, която би могъл да използва за изготвяне на профил.
Бураков, който следвал дългия маршрут от горското стопанство до мястото, където е оставено тялото, смятал, че извършителят е имал добре проходима кола. Също така бил сигурен, че този индивид не предизвиквал страх у хората, които доближава. В неговата външност не би трябвало да има нещо явно, което да предизвиква тревога у жените и децата. Това правело откриването му още по-трудно! Не било и изключено да е прикривал някакво умствено разстройство, което евентуално да бъде забелязано от хората.
Отделът решил да се посвети изцяло на разследването на познатите сексуални насилници в района и в частност да проучи къде точно са били те на 11 декември. След това се насочили към освободените умствено болни пациенти и после към мъжете, притежаващи кола. Графолозите се заели да сравнят почерка от картичката с почерците на всички хора в града. Еднообразна и изморителна работа, с минимални шансове за успех. Но тя им дала надежда, че ще се хванат за вярна следа.
Това, което не знаели е, че близо до Шахти по подобен начин било убито и едно 15-годишно момче, чието тяло затрупано от падащия сняг, ще бъде открито доста по-късно.
През следващите четири месеца имало пауза… Но Канибала от Ростов – Андрей Чикатило удрил отново.
В друга гора – Ростов-на-Дон, група момчета се натъкнали на кости от човек в едно дере. За жалост и този път властите не успели да свържат останките с изчезнало лице, но анализът на костите не само свързвал това престъпление с останалите, но разкрил, че те принадлежат на момиче със Синдром на Даун. Това улеснявало нещата до известна степен и милицията се заела да провери специализираните училища в района, за да се опита да установи самоличността на жертвата.
През същата зима в горите е убита и 45-годишна жена, но никой не я свързвал със серията убийства от залесените части. Това щяло стане по-късно…
Оказвало се, че убитото момиче със Синдром на Даун е на 13 години и е посещавало училище за деца с проблеми в развитието. Никой не е подал сигнал за изчезването ѝ, тъй като тя често отсъствала. Една от учителките заявила пред Бураков:
„Тя обичаше да се разхожда и понякога изчезваше с дни. В един момент ние спряхме да я търсим, тя ходеше на гости в селата при различни хора, но винаги се връщаше.“
Нейният случай отстъпил място на следващото тяло, открито през септември в гористата местност близо до летището в Ростов, доста близо до шестата жертва. Този път трупът бил на 8-годишно момче. То било намушкано също като останалите и очите му били извадени. Оказало се, че детето липсвало от 9 август и имало пусната молба за издирване от семейството му. Този случай имал едно общо с друга жертва – момиченцето, което ходило на уроци по пияно. И двете деца са използвали обществен транспорт.
Това ново развитие на нещата озадачило всички разследващи. Основната версия, към която се придържали досега, разполагайки с толкова оскъдна информация за убиеца, е че той търсил един и същ тип жертви. Но този човек убивал възрастни жени и малки деца, момичета и момчета. Сякаш не подбирал!
Разследващите се чудили дали нямат работа с повече от един убиец!
Това изглеждало невъзможно, но също толкова невероятна изглеждала и идеята, че тъй различни жертви биха могли да задействат еднакъв тип сексуална агресия у един и същи човек.
Но преди да може да разбули тази нерешима загадка Бураков разбрал, че убиецът е заловен! Лейтенантът се отправил към затвора, за да научи колкото се може повече за този човек.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Време е за признания
Заподозреният е 19-годишен младеж на име Юри Каленик. Той живял години наред в дом за умствено изостанали деца и след това е започнал работа в строителството. Запазил е приятелството си с по-големите момчета от детския дом и когато са разпитани за скорошните убийства, едно от тях казва, че Юри ги е извършил. И така, осланяйки се на показанията на едно изплашено и умствено недоразвито момче, властите решават, че са разкрили случая. Имали виновен!
Нахвърляйки се като гладни лешояди върху мърша, властите искали публичен разстрел!
Юри е арестуван и подложен на болезнен разпит. Бил пребиван, държан на студено гол, лишен от храна и вода. Той нямал право на адвокат, нито право да запази мълчание. Почти не осъзнавал какво се случвало с него. Въпреки това обаче момчето отричало всичко и твърдяло, че не е убил никого. Разпитът продължил няколко дни, а милиционерите не жалели боя, защото вярвали, че той ще се пречупи и ще си признае вината. Юри скоро осъзнал, че за да прекрати тормоза ще трябва да каже на мъчителите си онова, което искат да чуят. Признава за всичките седем убийства и прибавил към списъка още четири неразкрити убийства в района. Сега милицията се нуждаела единствено от подкрепящи доказателства.
Виктор Бураков се захванал с по-нататъшното разследване. Юри изглеждал обещаващ заподозрян, тъй като има умствено разстройство и използвал обществения транспорт. Бураков се питал, защо би си признал за подобни брутални престъпления, ако не ги е извършил?
По онова време, а дори и сега трудно се разбира психологията на фалшивите самопризнания.
Доказано е, че по-малко интелигентните хора са по-податливи на внушение, особено ако са изтощени, и биха казали на разпитващите всичко, само за да ги задоволят. Обикновено повтаряйки вече чутите във въпросите им подробности.
Когато заподозреният можел да отведе полицията до мястото на убийството, това обикновено се смятало за солидно доказателство за вина, а Каленик направил точно това в няколко от случаите. Но Бураков не бил убеден. Той забелязал, че младежът не тръгнал право към мястото, дори когато е съвсем близо до него, а сякаш се лутал наоколо, ослушвайки се за подсказки от страна на милиционерите. Бураков не смятал, че това е добър тест. Когато проучил писмените му показания, съмненията му нараснали още повече. Осъзнал, че Каленик е получил на готово повечето от информацията и казвал онова, което се очаква от него, тъй като се чувства заплашен.
Бураков тъкмо се чудил какво да предприеме, когато…
Се появило поредното тяло
В друга гориста местност са открити останките на обезобразена млада жена. Зърната на гърдите ѝ били откъснати със зъби. Коремът ѝ бил разпорен, а едното ѝ око – извадено. Тялото било престояло на мястото няколко месеца и дрехите на момичето липсвали. За злочеста случайност и тази жертва останала неидентифицирана. Юри Каленик би могъл да е виновникът за това убийство, понеже по онова време е бил на свобода. Но не би могъл да е извършил убийството на следващата жертва, открита на 20 октомври.
Тя била убита едва преди три дни, след ареста на младежа. Раните й били подобни на тези на другите жертви. Който и да е убиецът, той ставал все по-смел и свиреп в хирургическите си операции. Тази жертва била изцяло изкормена, а органите ѝ липсвали. Този път обаче очите ѝ си били на мястото. Тя би могла да не е част от серийните убийства, но било възможно убиецът да е сменил почерка си или да е бил прекъснат. При всяко положение полицията отново останала озадачена.
Четири седмици по-късно недалеч от същото място били открити скелетните останки на жена. Смъртта на тази жертва е настъпила през лятото, а очите ѝ били извадени.
Не след дълго, малко след настъпването на 1984 г., се появило и десетото неразкрито убийство. Жертвата била момче, открито близо до железопътните линии. Той бил идентифициран като 14-годишния Сергей Марков, липсващ от 27 декември.
За първи път, благодарение на запазващия ефект на зимата, детективите под ръководството на Михаил Фетисов можели да видят какво точно прави убиецът с тези млади хора.
Той бил намушкал момчето с нож във врата цели 70 пъти. Чудовището дълбало с нож в половите му органи, премахвайки всичко в областта на интимните части. Освен това е изнасилил жертвата си, след което е решил да освободи червата си, изхождайки се наблизо.
Полицията е пределно наясно, че затвореният Юри Каленик не би могъл да е отговорен за това убийство, а маниакът, извършващ тези зверства, все още е на свобода. В бързането си да приключи случая, органите на реда са допуснали сериозна грешка.
Фетисов решил да проследи стъпките на момчето в деня на изчезването му
Тръгвайки от град Гуково, където е живеел Сергей, майорът се качва на електричката. В същия град се намира дом за бавноразвиващи се деца, а учителите са подали сигнал, че техен бивш възпитаник Михаил Тяпин ( 23г.), който е напуснал дома по същото това време и се е качил на влака. Той бил доста едър млад човек, който почти не можел да говори. И този път милицията изкопчва самопризнания по особено жесток начин.
Михаил Тяпин и неговият приятел Александър Пономариев разказали, че са срещнали Сергей Марков, подлъгали са го в гората и са го убили. Призналии, че са оставили там екскрементите си. Болната глава на Тяпин приютявала безбройни фантазии свързани с насилие и той поел отговорност за още няколко неразкрити убийства в района. Но нито веднъж не споменал за изваждане на очите на жертвите. Двамата с Пономариев признали за две убийства, за които вече е доказано, че са дело на друг.
Милицията се объркала напълно и докато Фетисов хранил известни съмнения, Бураков бил напълно убеден, че не са заловили убиеца. Вярвал, че извършителят е само един, че този човек е самотник, а не част от някаква банда и със сигурност е умствено разстроен, но по някакъв трудно забележим начин.
Появява се първата по-сериозна улика!
Съдебният лекар открил семенна течност в тялото на Марков. Когато заловят убиеца биха могли да сравнят кръвните антигени. Това не би могло да донесе точно съвпадение, но поне ще елиминира заподозрените. Всъщност пробите елиминират всички младежи, заподозрени досега.
Но тогава лабораторията заявила, че е имало объркване в пробите и те съвпаднали с кръвната група на Михаил Тяпин. Това означавало, че милицията може би наистина е заловила убиеца на Марков.
Труповете обаче продължават да изникват…
През 1984 г. в гористите райони в близост до местата, където са открити предишните останки, са намерени още жертви. Първото тяло, открито след ареста на Тяпин, било на жена, посечена по познатия вече начин. Очите ѝ обаче били недокоснати и в убийството има допълнителен елемент: един от пръстите ѝ е отрязан.
Открита е и още една улика: отпечатък от обувка, 47-и номер, оставен в калта. По една от дрехите на жертвата са открити следи от семенна течност и кръв.
Скоро тя е идентифицирана като 18-годишно момиче, забелязано на автобусната спирка в компанията на момче, работещо наблизо. Когато разпитват младежа се оказва, че той имал алиби.
Докладът на съдебния лекар съдържал три важни обстоятелства:
Жертвата има срамни въшки, стомахът ѝ съдържа несмляна храна и вътре в нея няма следи от сперма. Убиецът очевидно е мастурбирал върху нея. Възможно е, имайки предвид бедността на момичето, тя да е била подмамена в гората с обещанието за храна в замяна на секс.
Милицията проверявала в аптеките за човек, търсещ лекарство против срамни въшки, но без резултат. Това много ги е озадачило. Или извършителят не се интересува, че има въшки или е прекалено умен и пътува много на далеч, за да си купи лекарство.
Властите установили, че момичето е имало приятелка, която е изчезнала през 1982 г. Сравнявайки зъбните картони с черепите от различните останки, успели да идентифицират приятелката като втората жертва от серията убийства. Това свързвало две от жертвите – едната с извадени очи, а другата не.
Милицията заловила поредния си заподозрян и той също си признава, но Бураков търсил човек с определена персоналност, а никой досега не се доближил до нея. Той поставил въпроса пред началниците си и е смъмрен. Неговото мнение разделяло специалния отдел на две фракции, което е подпомогнато и от факта, че криминалната лаборатория не била в състояние да им даде окончателен отговор на въпроса дали семенните проби, намерени при две от жертвите, са на един и същи човек. Към случая бил извикан експерт от московската лаборатория, който се справял по-добре от колегите си. Семенните проби били от група AB, което елиминирало целия списък със заподозрени досега. Нито едно от признанията до този момент не вършили работа, а убиецът все още е на свобода.
Маниакът ударил отново през март в Новошахтинск, грабвайки 10-годишния Дмитри Пташников, който е открит 3 дни по-късно, обезобразен и намушкан. Върхът на езика и интимният му орган липсвали. Семенната течност по ризата му го свързвала с предишните две престъпления. Близо до тялото му се мъдрил отпечатък от голяма обувка.
Този път обаче имало очевидци!
Момчето е забелязано да върви след висок мъж с изпити скули и големи стъпала, носещ очила. Никой не го познавал. Друг очевидец е забелязал бяла кола Lada Niva.
Тогава 17-годишната Людмила Алексеева е открита намушкана 39 пъти с кухненски нож и следите не водили на никъде. Скоро се появила още една жертва и после още една, съвсем наблизо. Първата била момиче, убито с чук, а втората – жена, наръгана многократно с нож. Двете са майка и дъщеря и загинали по едно и също време. До края на същото лято през 1984 г. властите открили общо 24 жертви на убийства, вероятно дело на един и същи човек. Понякога по телата имало следи от семенна течност, която винаги била от група AB. При една от жертвите бил открит сив косъм, вероятно мъжки. Близо до тялото на едно момче били намерени парчета от дрехи, не съвпадащи с неговите.
През тази година убиецът разширил почерка си. Сега вече премахвал горната устна и понякога носа, и ги поставял в устата на жертвите или в изкормения им стомах.
Без очевидци, с нищожни веществени доказателства, и без да може да разбере как този човек примамва жертвите си, милицията чувствала, че изпуска разследването от контрол. Този убиец ускорил крачката си, убивайки пет жертви през първата година или поне толкова са били регистрирани. Вече отнемал живота на една – две жертви на всеки две седмици.
Заради тези си действия, профайлърите вярвали, че извършителят със сигурност щял да направи грешка рано или късно. Проблемът бил, че нямало как да знаят кога, тъй като все още не са открили неговите по-ранни жертви. В едно били 100% сигурни, че ще мине доста време преди убийствата да спрат. Този човек не допускал много грешки.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Заподозрени…
Вътрешното министерство назначило дузина нови детективи към случая и специалният отдел стигнал до 200 души – мъже и жени. Бураков стоял начело на разследването. Изисквал всичко да минава през него. Така той получавал следите в момента на постъпването им. Тази длъжност обаче, изисквала разработването на добър план за залавянето на убиеца, представлявала огромна отговорност. Той назначил служители под прикритие, които да работят на автобусните спирки и гарите, и да проверяват за подозрителни хора из парковете.
Цялото това организирано наблюдение неизбежно довело до проследяването и задържането на голям брой мъже. Двама от тези заподозрени представлявали интерес, всеки сам по себе си. Единият би могъл да бъде човекът, когото търсят, а другият се превърнал в много добър информатор.
След поредният анализ, екипът стигнал до заключението, че трябвало да търси мъж на възраст между 25 и 30 години, висок, добре сложен, със сива или прошарена коса, с кръвна група АВ. Той бил внимателен и мнителен. Най-малко средно интелигентен и вероятно притежавал талант да убеждава жертвите си да го последват и да му се доверят. Пътувал често и живеел с майка си, или с жена си. Но те определено са го подтискали и за това е бил толкова брутален с жертвите си. За да напада малки деца, не било изключено да има такива.
Би могъл да е бивш пациент на психиатрично заведение или да е пристрастен към лекарства или наркотици.
Възможно било да има познания по анатомия и умения да борави с нож. Не изключвали да е медицинска сестра, лекар или запален ловец. Всеки, който съвпадал с тези характеристики, следвало да бъде подложен на кръвен тест.
На пресата не било позволено да пише за връзките между убийствата, както и подробности за тях. От репортерите се искало само да отправят апели към възможните очевидци на престъпленията. Към родителите не били казани никакви предупреждения да пазят децата си, както и към младите жени да не излизат сами. С този акт на мълчание, правителството се надявало, че нацията няма да е под паника, а всички граждани ще са потенциални жертви и ще може да заловят убиеца.
Твърде странен мъж
Един ден милиционер под прикритие забелязал много съмнителен мъж на автобусна спирка в гр. Ростов. Лицето заговаряло подрастващо момиче, но тя се качила в автобуса без него. Тогава той започнал да се върти наоколо и накрая седнал до друга млада жена. Поведението му се струвало крайно подозрително на майор Заносовски и той решил да го разпита. Завел го в участъка и му задал няколко въпроса. Името на мъжа било Андрей Чикатило, управител на компания за машини. Заподозреният спокойно обяснявал, че пътувал по работа, а иначе живеел в Шахти. На въпроса защо е заговарял млади жени, мъжът с равен тон отговорил:
„Някога бях учител и ми липсват разговорите с млади хора. Нещо лошо ли съм направил?“
Офицерът го пуснал да си върви!
По-късно той забелязал Канибала от Ростов – Андрей Чикатило отново и го проследил, качвайки се с него в автобуса, за да може да го наблюдава. В доклада си, помощникът на Заносовски – Ахматханов пише:
„Той изглеждаше много неспокоен и непрекъснато въртеше главата си от едната на другата страна. Гледаше студено и хищнически всяка млада жена, която бе в автобуса.“
Той се качил с него и в следващия автобус и наблюдавал как Чикатило заговарял най-различни жени. Повечето му отказали. Зановски бил убеден, че заподозреният се е усетил, че го следят и е предприел следващия си ход. В претъпканият градски транспорт, Чекатило идведнъж се успокоил, спрял да гледа жените и се уговорил с една проститутка да му направи орален секс под палтото. Естествено е арестуван за неприлично поведение на обществено място. Той се опитал да скрие куфарчето си, но милиционерите го виждат и конфискуват. Те преровили съдържанието на куфарчето му. Вътре в него намерили буркан с вазелин, дълъг кухненски нож, парче въже и мръсна хавлиена кърпа – нищо, което да говори за бизнес пътуване.
Занасовски вярвал, че държи убиеца от лесополосата в ръцете си!
Настоявал прокурорът да дойде и да разпита мъжа, лично. От Чикатило веднага била взета кръвна проба и групата му се оказва A, а не AB. Освен това се оказало, че той е член на Комунистическата партия с много добри личностни характеристики. Нямали право да го разпитат, както те си знаят…
Нищо в миналото му не повдига съмнение. Въпреки това бил задържан за няколко дни, за да се види дали седенето в килията няма да го накара да направи самопризнания. Друго не им оставало.
Той отричал всичко, макар да си признал за „сексуалната слабост“ в автобуса, и накрая е освободен. По-късно бил арестуван отново за дребна кражба на работното си място, за която излежава тримесечна присъда.
Бураков решил да наруши протокола и да се консултира с експерти психиатри от Москва. Той искал да узнае как гледат те на идеята за човек, убиващ жени и деца. Повечето не проявявали интерес или отказали да говорят, поради липсата на повече информация. Но психиатърът Александър Бухановски се съгласил да проучи малкото известни детайли, както и характерния модел на местопрестъпленията, и да състави профил. Той прочел всичко, което можел да намери, специализирал се в сексуалната патология и шизофренията, и бил готов да поеме рискове. Този твърде необичаен случай живо го интересувал и се отдал изцяло.
Съставил доклад от седем страници!
Според него убиецът имал сексуални отклонения, възрастта му била между 25-50 години и е висок около 170 см. – 180 см. Бухановски смятал, че мъжът страдал от някаква форма на сексуална неспособност и ослепявал жертвите си, за да им попречи да го гледат. Обезобразявал труповете им отчасти, защото бил вбесен от безсилието си, и отчасти, за да увеличи възбудата си. Той бил огромен садист и трудно получавал сексуално облекчение без жестокост. Садистите често обичат да нанасят повърхностни рани, каквито се наблюдават при много от жертвите. Безропотно следвал непреодолимия импулс и често изпадал в депресия, когато не убива. Дори е възможно да е страдал от мигрена. Извършителят не е умствено изостанал или шизофреник. Бил е в ясно състояние да състави план и да го следва стъпка по стъпка. Бураков получил мненията на още двама експерти, един от които настоявал, че убийците са двама.
Милиционерът чувствал, че нито едно от тях не му помага да се доближи до разкриването на случая
Спирайки се на версията, че убиецът би могъл да е сексуално обременен, Бураков се заровил в досиетата на мъже, осъдени за хомосексуални престъпления и попада на Валери Иваненко, който е извършил няколко акта на „перверзии“ и твърди, че бил психопат. Освен това притежавал харизматична личност и някога е бил учител. Четиридесет годишният мъж бил висок и носел очила. Иваненко бил затворен в психиатрично заведение в Ростов, но успял да избяга оттам. Накратко, той изглеждал като идеалния заподозрян.
Бураков обградил с над 15 милиционера, апартамента на майката на Иваненко и успял да го залови, когато той се прибирал от магазина. Но неговата кръвна група се оказва А, което го елиминирало като убиеца. Иваненко сключил сделка с Бураков за съдействие в разследване на гей обществото, което тогава било в нелегалност, в замяна на освобождаването му. Той се оказал доста добър в осигуряването на тайна информация, която довеждала до още самопризнания. Естествено изтръгнати под натиск от задържаните хомосексуалисти. Скоро Бураков научил доста неща за подземния свят на Ростов – от перверзиите до насилието.
Но Бураков отново имал чувството, че тъпче на едно място
Хомосексуалистите, които разследвали, нямали онова личностно разстройство, което според него притежавал убиецът. Той започнал да се съгласява с идеята на Бухановски, че убиецът бил хетеросексуален, но вероятно импотентен в нормалните сексуални отношения.
Натискът да се разкрият престъпленията бил огромен, но през следващите 10 месеца се появило само още едно тяло. То било на млада жена, но жертвата е убита близо до Москва. Убиецът би могло да се е преместил или да е пътувал в този район. Детективите се чудели дали е напуснал областта или е бил арестуван. Възможно е и да е умрял. Тогава през август 1985 г. било открито поредното женско тяло. При жертвата се наблюдавали същите особености на нараняванията и останките ѝ лежали близо до едно летище.
Бураков заминал за Москва, за да прегледа снимките на мъртвото момиче.
Случаят толкова много приличал на последната жертва в Ростов, че той бил на сто процента убеден, че убиецът е отишъл в Москва поради някаква причина. Преглеждал разписанията на полетите и карал служителите си да проучат всичките попълнени на ръка билети. Но те пропуснали да забележат важна следа, която е под носовете им.
Междувременно московските следователи попаднали на серия от убийства на малки момчета, започнали тогава, когато са спрели убийствата в Ростов. И трите жертви били изнасилени, а едното момче е обезглавено.
Ростовският екип бързо се отправили обратно в гр. Шахти. В малка горичка, близо до автобусното депо, лежало мъртво 18-годишно момиче. Имало нов детайл оставен от убиеца – устата ѝ била натъпкана с листа. Случаят носел същия почерк като откритото по-рано този месец момиче в Москва. Под ноктите ѝ открили едно червено и едно синьо влакно, а около раните ѝ имало пот, която след анализ се оказала от кръвна група AB. Но групата на момичето е нулева. Между пръстите ѝ откриват сив косъм, като онзи от едно от по-ранните убийства. Убиецът е оставил доста улики на това местопрестъпление, както никога досега.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Разследващите вярвали, че вече са на път да разкрият случая!
Всъщност те попаднали на добър заподозрян, който даже бил замесен с една от предишните жертви и който си признал, естествено след 10-дневен напрегнат разпит. Но за Бураков показанията му не звучали достоверно. Заподозреният не можел да ги отведе до точното място на убийството. За пореден път се оказало, че са хванали неправилния човек.
Главният следовател Исса Костоев, имащ зад себе си един разкрит случай на сериен убиец, бил прикрепен към разследването. До този момент много от служителите били натоварени със задачата да наблюдават гарите и автобусните спирки за подозрителни лица. Жените- агенти работили под прикритие, опитвайки се да накарат мъжете да ги заговорят. Костоев преглеждал резултатите от свършената досега работа и заключил, че нещата не се вършели както трябва. Мълчанието на управляващите към населението, укриването на улики и забраната да се пипат хора от Партията – пречели. Той даже вярвал, че милицията вече се е сблъсквала с търсения човек, без да разбере това.
Моралът на разследващия екип бил сринат.
За да се опита да научи повече за този тип брутален и суров убиец, Костоев наредил да се преведе на руски език класическия труд за сексуалните хищници на Ричард фон Крафт-Ебинг, написан през XIX век. Открива и рядко издание на „Престъпления и престъпници в Западната култура“ от Б. Утевски, съдържащо цяла глава, посветена на случаи с обезобразяване и разчленяване на жертвите. Разбрал, че някои убийци са подтиквани от чиста арогантност и от представата, че жертвите им са предмети, които им принадлежат и с които могат да правят каквото си искат.
Междувременно Юри Каленик бил все още в затвора, в очакване да бъде приключено неговото разследване, което се отлагало. Заради детективите, които проучвали и други възможности. Една от тези други следи довела до петото фалшиво признание. Нещо очевидно не било наред в провеждането на разпитите и Костоев е бесен. Той изобщо не вярвал, че Юри е виновникът за убийствата.
Бураков се обрнал отново към д-р Бухановски и най-накрая му дал разрешение да прегледа всички доклади от местопрестъпленията, за да може да състави по-подробен профил. Това според него ще помогне да се стеснят следите. Бухановски проучил всички материали и отделил няколко месеца, за да опише в 65 страници своите заключения за хомосексуалистите, сексуалната обремененост, некрофилията и некросадистите.
Той кръстил неизвестния извършител „Убиеца Х“
Заключенията му накратко гласели следното:
„Х не е психопат, тъй като контролира онова, което прави, и очевидно е егоцентричен. Той е нарцистичен и надменен, гледа на себе си като на надарена личност, без да е прекомерно интелигентен. Работи по план, но не притежава творческо мислене. Хетеросексуален е, като жертвите-момчета представляват просто „делегиран заместител“. Той е некросадист и изпитва нужда да наблюдава как хората умират, за да може да постигне сексуално удовлетворение.
Убиецът удря жертвите по главата, за да ги приведе в безпомощно състояние. Нанесените след това удари с нож представляват начин да „проникне“ в тях сексуално. Той ги възсяда или клечи до тях, възможно най-близо. Най-дълбоките разрези символизират степента на неговото удоволствие и тогава той може би мастурбира спонтанно или с ръка.
Причините, поради които изважда очите на жертвите, биха могли да са много и на местопрестъпленията няма нищо, което да предполага какво всъщност мотивира Х. Би могъл да е обсебен от очите или да се страхува от тях. Може би вярва, че неговият образ се запечатва в тях – един вид суеверие. Проникването с нож в интимните части представлява израз на надмощието му над жените. Би могъл да запазва липсващите органи или да ги изяжда. Премахването на половите органи на момчетата би могло да символизира тяхното неутрализиране като мъже и превръщането им в женски подобия.
Интерес представлява хипотезата, че Х може би реагира на промените на времето. Барометърът пада преди повечето от убийствата. Това би могло да бъде неговият спусък, особено ако е съчетано с други стресови фактори в работата или дома му. Повечето от убийствата се случват в средата на седмицата, от вторник до четвъртък. „
Бухановски не определил с точност ръста или работния статус на Х, но за това пък стигнал до заключението, че той е на около 45-50 години. Тогава сексуалните перверзии разцъфтяват с пълна сила. Вероятно е имал трудно детство. Като дете е бил различен и затворен в себе си. Имал е богата фантазия, но и анормални реакции към сексуалността. Бухановски не можел да определи дали убиецът е женен и дали има деца, но ако е така, то неговата съпруга не му пречи да разполага с времето си и не очаква твърде много от него.
„Убиването при него е компулсивно и би могло да спре временно, ако усети опасност от разкриване, но като цяло той не би спрял да убива, докато не умре или не бъде заловен.“
Въпреки дължината и подробността на този психологически портрет, Бураков не намирал в него нищо с практическа стойност.
Тогава той се консултирал с един човек, който е много по-запознат с подобни престъпления:
Анатолий Сливко, който бил осъден за убийството на седем момчета и чакващ екзекуцията си. Милицията искала от него да им обясни как работи умът на един сериен убиец. Сливко обяснявал действията си със своята неспособност за нормална сексуална възбуда и удовлетворение.
Сексуалните убийци разиграват безкрайни фантазии, чрез които установяват правилата си на поведение и които ги подтикват да преминат към действие, а в самото планиране на престъплението се съдържа голяма част от удоволствието. Казаното от Сливко не помогнало с нещо особено за разследването, но държанието му по време на разпита разкрило двойнствените му стандарти. Той убивал млади момчета, а в същото време изразява моралното си възмущение от употребата на алкохол в присъствието на деца. Това означавало, че би могъл да живее, прикривайки истинските си склонности. Сливко бил екзекутиран само няколко часа след разпита.
Детективите вярвали, че Х прилича много на Анатолий Сливко, а това означава, че залавянето му било почти невъзможно!
И тогава, за всеобща изненада, убийствата като че ли спират.
Безсилието
Само една мъртва жена се появила в гр. Ростов през 1985 г. и нищо друго не се случило през тази зима и на следващата пролет. На 23 юли се появило тялото на 33-годишна жена, но това престъпление не носело нито един от белезите на серийния убиец, освен факта, че жената била наръгана многократно с нож. Бураков хранел съмнения, че тя е част от серията, но нямал никакви такива за следващата млада жена, която била открита на 18 август. Налице били всички обезпокояващи рани, но този път тялото е почти напълно заровено, с изключение на една ръка, подаваща се от пръстта. Детективите се чудели дали няма да открият още неразкрити жертви, заровени под земята.
Графолозите се предали с анализите на пощенската картичка от „Черната котка“, не можели да разкрият кой я е написал. Отделът не разполагал с нищо друго, за да продължи разследването на четиринайсетте заподозрени, които имали досега. Бураков смятал, че никой от тях не е убиецът и нищо не можело да го убеди в обратното. Той съставил листовка с подробна информация, която да се разпространи в останалите управления на милицията, и картотека, чрез която да се следят новите сигнали. Той и неговият екип се страхували, че този случай никога няма да бъде разкрит.
В края на 1986 г. заради огромното напрежение и липса на редовен сън, Виктор Бураков получил нервна криза.
Той станал слаб и изтощен, не можел да спи. Властите му нареждат да постъпи в болница, където остава цял месец. След това е изпратен да си почива още един месец у дома. Състоянието му се дължало на четирите години напрегната работа, но той не смятал да се откаже. Дори и в отпуск, не спирал да държи отдела изкъсо и да получава първи всяка улика, доклад или предположение за убиеца.
Почивката дала на Бураков известна перспектива. Той премислил стратегиите приложени досега и разкрил, че нито една от тях не водела в правилната посока. Би могъл да залови убиеца единствено, ако той се появи отново, или с други думи, ако убие отново. Мисълта била зловеща, но била единствената надежда за разследването.
Но нищо не се случва през остатъка от годината и през цялата 1987 г.
На 6 април 1988 г. железопътен работник се натъкнал на голо женско тяло в бурените край релсите. Ръцете на жертвата били вързани зад гърба ѝ, била прободена многократно с нож, върха на носа ѝ липсвал, а черепът ѝ бил разбит. Близо до тялото бил открит единствено един голям отпечатък от стъпка, съвпадащ с предните стъпки, намерени при старите убийства. Очевидци споделяли, че са виждали жертвата, но тя е била винаги сама. Нямало следи от сексуално насилие и очите ѝ били непокътнати. Освен това не е била убита в гората.
Следователите размишлявали дали да включат това убийство в серията. Може би убиецът от лесополосата не бил вече в играта. Но само месец по-късно на 17 май в гората недалеч от гарата било открито тялото на 9-годишно момче. То било изнасилено, а отверстията му били натъпкани с пръст и шума. По тялото му имало многобройни рани от нож, черепът му бил разбит, а половият орган отрязан.
За разлика от убитата жена, момчето бързо било идентифицирано като Алексей Воронко, изчезнал преди два дни. Негов съученик го е забелязал с мъж на средна възраст със златни зъби, мустаци и спортна чанта. Тръгнали са заедно към гората и Алексей е казал, че скоро ще се върне, но не го е направил.
Това било солидна следа, която може да се провери чрез стоматолозите, практикуващи в района. Не били много хората, можещи да си позволят златни коронки.
Но в края на годината милицията отново не разполагала с нищо. На всичкото отгоре научили, че са допуснали грешка, осланяйки се на съвпаденията в кръвните групи, определени чрез телесни секрети. Съществували някои редки „парадоксални“ случаи, при които резултатите не съвпадат.
С други думи, всеки един от заподозрените, елиминирани досега на база на кръвната им група, би могъл да бъде техният убиец!
Макар да били обезкуражаващи и да затрудняват още повече разследването, тези лоши новини все пак отворили някои врати от миналото. Но това означавало, че трябвало в бъдеще да се взимат не кръвни, а семенни проби. За жалост отново да се мине през четиригодишния досегашен труд. Самата мисъл за това била крайно потискаща.
Единственият обещаващ за момента метод, който виждали разследващите, е да се поставят още хора за наблюдение по спирките и гарите.
Убиецът все още бил в застой. Чак през април 1989 г. властите се натъкнали на следващата жертва, която ще бъде добавена към серийните убийства.
Бройката на жертвите се вдигнала
В гората, близо до жп гарата, е намерено тялото на 16-годишно момче, обявено за издирване през миналото лято. Убиецът го е наръгал многократно с нож и е отстранил тестисите и пениса му. Трупът е лежал с месеци под снега и бил в напреднал стадий на разлагане. Часовникът на момчето, гравиран с надпис от чичо му и леля му, липсвал. Това може би ще се окаже много полезно в случай, че бъде открит в нечий чужди ръце.
Никой от агентите под прикритие, наблюдавали влаковете и хората по гарите, не е забелязал нещо подозрително. Оказало се, че имало развитие. През изминалото лято една от продавачките на билети е запомнила съмнителен мъж, който се е опитал да придума сина ѝ да отиде с него в гората. Милицията го издирвала, но бързо го елиминирала като възможен заподозрян.
Юри Каленик бил освободен от затвора, след като излежава там пет години и в момента живее точно в района, където е открито тялото. Може би не е трябвало да го пускат толкова скоро. Когато го разпитват, той отричал да знае нещо и затова го освободили.
На 11 май е изчезнало 8-годишно момче. То било открито след два месеца край един път, намушкано с нож и с обезобразени полови органи. Тази промяна в навиците на убиеца, от гората на открито, е предупрителната „лампа“ за органите на реда. Извършителят може би е забелязал наблюдението над гарите и парковете и е променил подхода си.
Това било много обезпокояващо!
От друга страна убийството край пътя е доста безотговорна постъпка, което може да се окаже добър знак. Дори и най-организираният убиец може да се издъни, когато нуждата замени предпазливостта.
През август, в гориста местност, която е доста далеч от гара или автобусна спирка, е убита унгарската студентка Елена Варга. Нейното тяло било насилено също като останалите женски жертви от серията.
Само след седмица изчезнала и четвъртата жертва, 10-годишният Алексей Хоботов, а четири месеца по-късно, в началото на 1990 г., обезобразеното и поругано тяло на 11-годишно момче се появява в лесополосата. След това било убито още едно 10-годишно момче, половите му органи – отрязани, а езикът му липсвал, като се предполагало, че бил отхапан.
За пореден път убиецът променил почерка си и нападнал жена. В края на юли 1990 г. работник намерил тялото на 13-годишния Виктор Петров, убит и обезобразен в Ботаническата градина.
Милицията вече разполагала с 32 вероятни жертви, убити през последните 8 години!
Оставена без избор, властта позволява на вестниците, вече свободно да пишат за случая. Пресата, гладна за новини, започнала да оказва натиск върху разследването. Началниците притискали подчинените си със заплахи, че ще бъдат уволнени ако не работят денонощно. Този убиец трябвало да бъде спрян на всяка цена.
На 17 август 11-годишният Иван Формин отивал да плува недалеч от вилата на баба си. Сред високите тръстики, в непосредствена близост до многобройни потенциални свидетели, които биха могли, ако не да го видят, то поне да чуят случващото се. Серийният убиец наръгал момчето с нож 42 пъти и го кастрирал. След това зверство гражданите наистина се ядосали и искали отговори.
Бураков обмислял нов план
Да набележат най-вероятните гари и спирки, след което да направят наблюдението над останалите твърде очевидно, така че единствено цивилните служители да изглеждат безопасни за убиеца.
С други думи – Искал да принуди изверга да действа на определено място, а точно на тези места милицията ще записва имената на всеки, който идва или си отива. Поставил хора и в гората наблизо, преоблечени като селскостопански работници. Това било акция от огромен мащаб, в която над 350 души полицаи трябва да заемат позиции и да стоят на стража за неопределен период от време, но идеята изглеждала обещаваща.
ЖП Гарата в Донлесхоз била подходящо място за слагането на постове, тъй като две от жертвите били открити близо до нея. Тя била използвана през лятото главно от берачи на гъби и ловци и рядко от други хора. Освен нея са избрани още две жп гари.
Но още преди планът да бъде приведен в действие убиецът си избрал нова жертва от гарата в Доленсхоз. Той убил под носа на полицията, 16-годишно бавноразвиващо се момче, обезобразявайки го и намушквайки го с нож 27 пъти. Липсвали част от езика му, както и тестисите му, а едното му око било пронизано. Когато самоличността на момчето била установена, станало ясно, че то е прекарвало голяма част от времето си в пътуване с електричката, но никой не го е виждал да слиза с друг човек.
След това за изчезнал бил обявен 16-годишният Виктор Тишченко. Изпратен на гарата в Шахти да купи билети. Хубавият и атлетичен Тишченко бил по-едър от всичките досегашни жертви. Неговото тяло било намерено в горите в обичайното състояние. Мястото, на което преди шест години са открити останките на майка и дъщеря. В горичката имало следи от дълга борба.
Капанът е заложен
Всички заели позиция, но убиецът и този път направил незабелязано удара си. Сега неговата жертва станала млада жена. Тя е №36 по ред и била жестоко пребита, изкормена и с отчасти отрязан език. Но никой не е видял нищо.
Едно от имената на мъже, чакащи по гарите, записани в докладите на постовите милиционери, изпъквало сред останалите. Детективите даже изтръпвали от него. Виждали са това име и преди. До този момент милицията била разследвала над половин милион души, но този мъж е бил разпитван и преди и е бил освободен, само защото кръвната му група не е съвпаднала със семенните проби.
А сега вече детективите знаели, че на лабораторните изследвания не можело да се вярва.
Край на убийствата
Петдесет и четири годишният Андрей Романович Чикатило е бил на гарата в Донлесхоз на 6 ноември. Той е бил разпитван и изчистен от подозрения през 1984 г. Сега се оказал в центъра на изчезването на една от жертвите. Забелязан е да излиза от гората и да измива ръцете си на помпата, които били странно мръсни – кал, нещо червено и гъсто. Освен това бил нацапан с червено по бузата и ухото, пръстът му е порязан и имал клонки по гърба на палтото си.
Служителят под прикритие, който е бил на пост на гарата, бил записал името му.
Бураков поставил Чикатило под наблюдение. Скоро милицията научила, че той е подал оставка като учител, тъй като срещу него били подадени оплаквания за гавра с учениците. След това е работил в едно предприятие, но е уволнен, тъй като се е завръщал от бизнес пътуванията си без стоките, които е бил изпращан да докара. Възниквал въпросът: Какво е правил вместо това? През 1984 г. е прекарал известно време в затвора, а неговите пътувания съвпадали с времето на убийствата – включително и това в Москва. Някога е бил достоен член на Комунистическата партия, но сега е изключен заради осъждането си.
Но всички тези доказателства били косвени. Налагало се да го заловят на място, за да го накарат да си признае. Докато го следяли, властите виждали един обикновен гражданин, който не вършил нищо необичайно. Костоев, който най-сетне е прочел доклада от предишното му задържане, издал заповед за ареста му.
На 20 ноември 1990 г. трима цивилни офицери докарали Чикатило за разпит, при което обърнали внимание, че той няма в устата си златни зъби, както е казал един от очевидците. Научили, че е женен и има две деца, както и че е що-годе образован човек, с диплома от университет. В чантата му открили сгъваем джобен нож.
Вкарват в килията на Чикатило един надарен информатор, от когото се очаква да го накара да си признае, но той се проваля.
Претърсването на дома му, което причинило голям срам на семейството му, не дало никакви доказателства, но били намерени 23 ножа.
На следващия ден Костоев решил сам да проведе разпита и го прави в присъствието на назначения от съда адвокат на Чикатило.
Костоев искал стаята за разпит да бъде празна и в нея да има единствено картотека, която да подсказвала на задържания за количеството на събраните срещу него доказателства. В стаята имало също бюро, маса и два стола. Когато въвели Чикатило, следователят забелязал, че той е висок, възрастен човек с дълга шия, прегърбени рамене, твърде големи очила и сива коса. Влачил краката си, подобно на старец, но Костоев не се оставил да бъде заблуден. Той вярвал, че Чикатило е пресметлив убиец, разполагащ с достатъчно енергия, когато има нужда от нея. Изглеждал лесен за пречупване, но милиционер Костоев не успял да изкопчи признание. Трябвало да съумее да влезе под кожата на заподозрения, да вникнел в логиката му и да го накара да говори. Всички виновни в крайна сметка си признават.
Освен това Костоев разполагал с 10 дни, а имал и какво да използва за стръв.
Чикатило започнал с твърдението, че милицията е допуснала грешка, също както са направили през 1984 г., когато бил разследван за първи път. Отричал да е бил на гарата на 6 ноември и нямал представа защо докладът съдържал неговото име. Костоев знаел, че той лъже и му дал да разбере това. На следващия ден Чикатило се отказал от правото си на адвокат.
Тогава заподозреният написал документ от три страници, в който признавал за своята „сексуална слабост“ – думи, които е използвал и преди. Както и за годините, през които е бил подложен на унижение. Той намеквал за „перверзна сексуална дейност“, без да уточнява каква точно, и казвал, че е изпуснал нещата от контрол. Не признавал нищо съществено. Но пишел още едно дълго есе, в което разказвал, че е обикалял гарите, където е ставал свидетел на това как младежи се превръщат в жертва на разни бездомници. Също така признал, че е импотентен. Това приличало на индиректно признание. Сякаш се чувствал виновен, но пренасял вината върху други възможни заподозрени. Споменал също, че е мислил за самоубийство.
Костоев му казал, че единствената надежда за него била да си признае всичко и да пледира за невменяем, за да може да бъде лекуван. В противен случай с помощта на доказателствата, които имали срещу него, ще се стигне до присъда и за Чикатило нямало да има никаква надежда за спасение. Това била стръвта на Костоев и той бил уверен, че рибата щяла клъвне.
Чикатило молил за няколко дни отсрочка, за да събере мислите си и казал, че след това ще се подложи на разпит. Всички очаквали, че ще признае, но когато денят настъпил, той настоял, че не е виновен за никакви престъпления. Твърдял, че е бил у дома с жена си по време на всяко едно убийство.
Очевидно е използвал дадената му почивка не за да обмисли признанието си, а за да набере още повече непоколебимост.
На следващия ден до известна степен поправил показанията си. Признал, че е бил замесен в някаква престъпна дейност, но не и в убийства. През 1977 г. е опипвал ученички, което го е възбуждало сексуално. Трудно се е контролирал, когато се е намирал в близост до деца, но е прекрачвал границата само два пъти.
Така минали девет дни без Костоев да се доближи до целта си. Той не знаел какво да предприеме, за да притисне този човек да си признае.
Медицинският преглед показвал, че кръвната група на Чикатило е А, но спермата му съдържала слаби B антитела, заради което тя изглеждала като АB група. В крайна сметка лабораторията почти не била сгрешила.
Информаторът в килията на Чикатило разказал на Бураков, че неговите техники на разпит не били според протокола и били твърде груби, което карало маниака да се настройва отбранително. Подобен подход едва ли щял да проработи.
Минали девет дни. Детективите разполагали само с десет дни преди да трябвало да повдигнат обвинения в определено престъпление, а до този момент не разполагали с доказателства дори за едно такова. Изглеждало, че ще им се наложи да го пуснат. Бураков взел решение, че трябва да пробват друг разпитващ и неговият кандидат за целта бил д-р Бухановски. Костоев първоначално не харесвал идеята, но в крайна сметка трябвало да признае, че собствените му методи не водели до никъде. Той се съгласил да позволи на психиатъра да опита.
Това било едно наистина мъдро решение!
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Време е за дуел!
Бухановски се съгласил да разпита Андрей Романович Чикатило, който бил наречен от всички в участъка – Канибалът от Ростов, от чисто професионален интерес. Той бил въведен в стаята и оставен насаме с главния заподозрян в убийствата.
Психиатърът веднага забелязал, че той съвпадал точно с профила съставен от него през 1987 г. Толкова много от показателите били налице:
- Обикновен
- Самотен
- Излъчващ безобидност човек
Бухановски показал на Чикатило въпросния профил. Усещал, че този човек изгарял от желание да говори за гнева и унижението си, така че най-добрият подход би бил да му покаже съчувствие и да го изслуша. Професорът правил точно това в продължение на два часа и след това повдигнал въпроса за престъпленията.
Във филма „Гражданинът Х“ Бухановски молил Чикатило да му помогне с някои аспекти от профила, за които не бил особено сигурен, че са правилни.
Прочел му съответните страници, а Чикатило слушал внимателно и сякаш разбирал, че срещу него седи единственият човек, който някога го е разбирал. Описанието на Бухановски навлизало в същността на умственото заболяване на Чикатило и прилагало някои причини за него. Когато чул своите най-съкровени тайни изразени на глас, Чикатило започнал да трепери. Накрая потвърдил казаното от психиатъра, сринал се психически и си признал всичко. Той бил извършил всички онези ужасни неща.
Бухановски разговарял с него часове наред и накрая напуснал стаята за разпитри, за да каже на детективите, че заподозреният бил готов да си признае.
Срещу Андрей Чикатило били повдигнати обвинения за 36 убийства. Бройката далеч не била вярна, но все още никой не знаел това.
Чикатило прочел обвиненията и признал, че той е виновникът за описаните убийства. Повече от всичко искал да разкаже истината за живота си и онова, което го е подтикнало към тези престъпления. Сред признанията му било и неговото първо убийство, случило се години преди деянията му да попаднат в полезрението на милицията. През 1978 г. той убил едно малко момиче – 9-годишната Лена Закотнова.
Това било обезпокоително, тъй като за това убийство вече бил арестуван, осъден и екзекутиран друг човек.
Чикатило разказал, че точно през онази година се е преместил като учител в Шахти. Преди да пристигне семейството му прекарвал свободното си време, наблюдавайки децата и изпитвайки непреодолимо желание да ги види без дрехи. За да бъде необезпокояван, купил барака, разположена на тъмна и мръсна уличка. Един ден срещнал момиченцето и обзет от внезапно сексуално желание, го отвел в бараката, където го нападнал.
Той не успял да получи ерекция и вместо това имитирал полов акт, използвайки ножа си като заместител. В пристъп на ярост я душил и пронизал с ножа, като преди това сложил превръзка на очите ѝ. Когато тя умряла, хвърля тялото ѝ в близката река.
Костоев изискал от него да обясни превръзката на очите. Чудовището потвърдило собствените им подозрения, казвайки, че е чувал, че образът на убиеца се запечатвал в очите на жертвата. Това било суеверие, но той вярвал в него. Ето защо повреждал очите на повечето от жертвите си. След това решил, че това не е вярно и спрял да го прави, което обяснявало промяната в почерка му. По-късно заявил, че просто не му е харесвало жертвите да го гледат и затова ги ослепявал.
Чикатило се ядосвал на собствената си импотентност, когато ставал свидетел как бездомните младежи на гарата отиват в близката гора, за да проституират.
Неговите фантазии ставали все по-жестоки. През 1981 г. нападнал бездомно момиче, но този път използвал и зъбите си, отхапвайки и поглъщайки зърното на гърдата ѝ.
„В момента, в който разрязах тялото ѝ и го видях отворено неволно еякулирах! Покрих я с вестник и взех отрязаните ѝ полови органи със себе си. После се отвратих от себе си и ги захвърлих малко след това в гората.“
Споделя Чикатило пред психиятъра и милицията.
Той си спомнил с подробности всяко едно от 36-те убийства и ги преразказвал едно по едно. Сякаш четял книга. Понякога действал като хищник, изучавайки маршрута и навиците на жертвата си, за да намери начин да ги хване насаме. Друг път използвал случайно предоставилата му се възможност, нападайки жертви оказали се на неправилното място в грешното време. Намушкването с нож почти винаги действало като заместител на половия акт, който той самият не можел да извърши. Научил се как да прикляка до жертвите, така че да не изцапа дрехите си с кръвта им, което демонстрирал нагледно с помощта на манекен. Работил в спедиторска фирма, така че винаги можел да си намери извинения за драскотините и порязванията. Изглеждало, че главно неговата импотентност отпушва яростта му, особено ако жените му се подигравали или изисквали твърде много от него. Мъжът бързо разбрал, че не може да постигне възбуда без жестокости.
„Трябваше да видя кръв и да нараня жертвата иначе – нищо! “
С момчетата било различно, макар и те да кървяли също като жените, а той имал нужда точно от това. Чикатило си фантазирал, че тези момчета са негови пленници, а той бил герой, защото ги измъчвал и изнасилвал. Не можел да обясни защо е отрязвал езиците и пенисите им, но веднъж споменал, че си отмъщавал за житейската несправедливост, изкарвайки яда си върху гениталиите на жертвите си. Чикатило понякога поставял семенната си течност в току-що извадената матка на жертвата и после я дъвчел. „Трюфелът на сексуалното убийство“. Никога не си признал, че в действителност е поглъщал тези органи, но нито един от тях не бил открит.
Заради това признание, полицията го наричала Канибала от Ростов – Андрей Чикатило. Така бил записан и в едно от досиетата.
„Цялото това нещо, писъците, кръвта, агонията. Те ме успокояваха и ми носеха някакво удоволствие.“
Споделил още убиецът.
Той харесвал вкуса на кръвта им и дори разкъсвал устните им със зъби. Когато дъвчел и поглъщал зърната и тестисите го сравнявал с „животинско удоволствие“.
За да потвърди казаното, той рисувал скици на местопрестъпленията и всичко съвпадало с известните досега факти. Сетне сбъднал най-големите страхове на милицията! Започнал да прибавя още жертви към списъка…
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Още много, много, много жертви…
Разказал, че убил момче в някакво гробище и го е хвърлил в плитък гроб. Дупка, която по негови думи бил изкопал за себе си, защото е замислял самоубийство. Той завел следователите там и те намерили тялото. Друга жертва, убита в полето, също била намерена. Продължил да разказва за нови и нови убийства и телата винаги се оказвали точно там, където твърдял че са, с изключение на едно. Чикатило описал едно убийство, извършено в празен апартамент, при което, за да се отърве от тялото, се е наложило да го разчлени и да изхвърли частите в канализацията.
В крайна сметка той признал за 56 убийства, но съществували подкрепящи доказателства само за 53 от тях: 31 жени и 22 момчета. Бураков вярвал, че убийствата в действителност били много повече.
Следствието вече разполагали с достатъчно доказателства, за да изправят Чикатило на съд. Междувременно открили още неща за него.
Проба за лечение
Чикатило вярвал, че страдал от някаква болест, която провокирала неговите неконтролируеми престъпления. Пожелал да бъде прегледан от специалист по сексуалните отклонения и би отговорил на всичките му въпроси.
Андрей Чикатило бил изпратен за два месеца в института „Сербски“ в Москва, където бил подложен на психиатрични и неврологични прегледи, при които се установило, че имал мозъчно увреждане по рождение. Това увреждане влияело върху способността му да контролира пикочния си мехур и отделянето на сперма. Въпреки тази диагноза, той бил обявен за вменяем. Чикатило знаел какво върши и е могъл поне да се опита да се контролира. Това решение било добре дошло за прокурора.
Канибала от Ростов – Андрей Чикатило… Звярът е в клетката
Андрей Чикатило бил въведен в ростовския съд на 14 април 1992 г. и бил затворен в голяма желязна клетка, боядисана в бяло. До съдията седяли двама граждани, играещи ролята на съдебни заседатели.
Информацията за и срещу Чикатило била събрана в цели 255 тома с по 2000 страници всеки!
Пресата пишела за „Маниака“ и разпространява новината за предстоящия процес. Залата, събираща 250 души, била препълнена от семействата на жертвите му, дори имало и правостоящи. Когато влезнал в нея, всички започнали да крещят по него. Гологлав и без очилата си, той изглеждал леко ненормален, особено в един по-късен момент от процеса, когато започва да точи лиги и да върти очи.
Чикатило изглеждал отегчен от случващото се около него. Само веднъж показал признак на гняв и отвърнал на крясъците на тълпата. На два пъти свалял панталоните си и излагал на показ интимните си части, настоявайки, че не е хомосексуалист. Тогава бил извеждан от залата.
Предварително било ясно, че обвиняемият ще бъде признат за виновен, но имало някакъв шанс неговите психически проблеми да го отърват от екзекуцията. Неговият адвокат Марат Хабибулин обаче нямал право да призовава психиатри като експертни свидетели, а можел единствено да подлага на кръстосан разпит експертите на обвинението.
Съдия Леонид Акубзанов се преврнал в главен враг на Чикатило, задавайки остри въпроси на свидетелите и подхвърляйки унищожителни коментари към затворника, който в повечето случаи не отговарял.
В един момент обвиняемият спонтанно отрекал шест от убийствата, а в друг прибавил към тях още четири. Заявил, че е бил жертва на системата на бившия Съветски съюз и наричал себе си „луд звяр“.
Никой не успял да обясни адекватно факта за несъответствието в кръвната група на Чикатило. Криминална лаборантка описала своето откритие, според което съществувал рядък феномен, при който човек би могъл да има една кръвна група, а да секретира друга, но тази хипотеза била отречена по-късно в целия свят. Защитата не можела да направи много, тъй като нямала право да призовава свои експерти, а предубеденият съдия приемал без проблеми този необичаен анализ.
Съдът приел психиатричната оценка за вменяемостта на Чикатило. Неговото хищническо поведение и способността му да следи за своята безопасност, сменяйки местата на убийствата, както и фактът, че е спрял да убива за повече от една година, показвали степента му на контрол.
През август, защитникът обобщил тезата си, казвайки, че в доказателствата и психиатричните анализи съществували пропуски и слабости, а самопризнанията на клиента му са били изтръгнати принудително.
На следващия ден Чикатило внезапно започнал да пее в клетката си и след това да говори безсмислици, като например, че е бил „облъчен“. Изведен преди прокурорът да подхване заключителната си реч, в която обяснявал що е то садизъм, разказвал отново за престъпленията и искал смъртна присъда.
Обвиняемият бил въведен в съдебната зала и му била дадена възможност да говори. Той останал безмълвен.
На съдията му трябвали цели два месеца, за да вземе решение и на 14 октомври, шест месеца след началото на процеса, обявил Андрей Чикатило за виновен в 52 убийства. Тогава обвиняемият се разкрещял несвързано, викайки „Мошеници!“. Плюел, хвърлял пейката си и настоявал да види труповете. В коридора на съдебната палата крещял:
„Аз съм Канибала от Ростов, името ми е Андрей Чикатило!“
Съдията го осъдил на смърт. Хората крещяли да им дадат Чикатило, за да го разкъсат на парчета, както той е направил с техните близки. Вместо това той бил отведен обратно в килията си, където изчакал резултатите от обжалването.
Тръгнала мълва, че японците давали 1 милион долара за мозъка на Маниака, а мнозина професионалисти смятали, че неговото поведение било толкова анормално, че той би трябвало да бъде изследван жив.
Този човек, с университетска диплома по руска литература, с жена и деца и без данни за насилие в детството му, със сигурност е имал кръвожадна душа. Както сам казва за себе си, очевидно е „грешка на природата“.
На 15 февруари 1994 г., след като обжалването му било отхвърлено, Андрей Чикатило бил отведен в специално шумоизолирано помещение, където е застрелян с куршум в тила.
5 Comments