Йотова задейства конституционната машина

Президентът Илияна Йотова продължава консултациите с потенциалните кандидати за служебен министър-председател в рамките на процедурата по чл. 99, ал. 5 от Конституцията на Република България. Поредицата от срещи беше открита с председателя на Народното събрание Рая Назарян, която ясно заяви, че няма да приеме евентуална номинация за поста.

Днес държавният глава насочва вниманието си към ръководството на Българска народна банка. Първата среща е насрочена за 11:00 часа с управителя Димитър Радев, който нееднократно е подчертавал, че централната банка не бива да бъде въвличана в политическия процес. След него Йотова ще разговаря и с подуправителите на БНБ Петър Чобанов, Радослав Миленков и Андрей Гюров.

Консултациите продължават и в четвъртък, 29 януари, когато в президентството са планирани срещи с омбудсмана на Република България Велислава Делчева и нейния заместник Мария Филипова.

---

Стабилизатор в условията на политически разпад

Назначаването на служебен кабинет по чл. 99, ал. 5 от Конституцията обаче не е просто техническа процедура. Това е момент, в който институционалната архитектура на държавата излиза на показ. Именно в подобни периоди става ясно къде реално е концентрирана властта и кои институции могат да функционират като стабилизатор в условията на политически разпад. Срещите на „Дондуков“ 2 не са насочени към търсене на харизматична фигура или публичен любимец. Те са насочени към онези центрове, които държат системата жива дори когато парламентът е блокиран.

Икономическата стабилност замества политическата легитимност

Изборът първо да бъдат поканени управителят и подуправителите на БНБ е показателен. В държава без редовно управление икономическата стабилност започва да замества политическата легитимност. Централната банка е институцията, която гарантира пред външния свят, че независимо от вътрешните сътресения България няма да излезе от рамката на финансовата дисциплина. Димитър Радев в този контекст не е просто администратор на валутния борд, а лице на държавата пред европейските финансови институции и международните пазари. Самото му присъствие в този процес изпраща сигнал, че служебното управление няма да бъде територия на експерименти, а на контрол.

Институционалният риск на БНБ

Именно тук обаче се появява първият сериозен институционален риск. БНБ е изградена като надполитическа структура, а всяко въвличане на нейното ръководство в изпълнителната власт я прави уязвима. Ако централната банка бъде асоциирана със служебен кабинет, тя ще носи политическите му последствия дълго след като кабинетът си тръгне. Затова срещите с БНБ не бива да се четат като търсене на готов премиер, а като очертаване на червена линия – докъде може да стигне служебната власт, без да компрометира един от последните стабилни стълбове на държавата.

Корективът на властта

Съвсем различен, но не по-малко рисков е разговорът с омбудсмана. Институцията по дефиниция е коректив на властта, а не неин носител. Срещите с Велислава Делчева и Мария Филипова показват, че президентът тества и моралния ресурс на системата. Омбудсманът разполага с доверие, защото говори от името на гражданите срещу институциите. В момента, в който подобна фигура поеме управлението, този капитал започва да се топи. Служебният премиер не може да бъде едновременно защитник и администратор, обвинител и изпълнител. Именно затова омбудсманската линия е политически капан – привлекателна на повърхността, но почти невъзможна за устойчиво управление.

Заплаха от ревизия

Най-тихата, но и най-опасната институция в този процес остава Сметната палата. Срещите с нейното ръководство, начело с Димитър Главчев, рядко предизвикват публични реакции, но именно там е концентрирана реалната власт върху миналото на управлението. Сметната палата не управлява бъдещето – тя контролира спомените: договори, разходи, решения. В условията на служебна власт този контрол се превръща в инструмент с огромен политически заряд. Фигура, произлязла от тази институция, не носи обещание за промяна, а заплаха от ревизия – нещо, което я прави неудобна за почти всички политически сили.

Компенсаторен механизъм при институционален разпад

Колкото по-дълго продължава цикълът на служебни управления, толкова по-ясно се очертава структурна промяна в българската държава. Центърът на тежестта постепенно се измества от парламента към институции с дълъг мандат и ниска публична видимост. Това не е случайност, а закономерен резултат от хроничната неспособност на партиите да произведат стабилно управление. В този вакуум президентската институция се превръща не просто в арбитър, а в координатор на системата.

Формално президентът няма право на политическа визия и дневен ред. Реално обаче, когато парламентът е блокиран, държавният глава се оказва единственият субект, който може да сглоби работеща конфигурация от институционални авторитети. Това не е узурпация, а компенсаторен механизъм при институционален разпад. Именно затова действията на Йотова не са агресивни, а стабилизиращи.

Тук международният контекст започва да тежи все по-силно. България може да си позволи вътрешнополитически хаос само до определен момент. След това идват въпросите за предвидимостта, за ангажиментите към ЕС, за фискалната рамка и за доверието на партньорите. Срещите с БНБ са сигнал към Брюксел и пазарите, че ключовите икономически параметри няма да бъдат жертвани за краткосрочни политически ефекти.

Загубата на контрол

Проблемът е, че този модел поражда и нов тип напрежение. Колкото повече власт се концентрира извън парламента, толкова по-силно партиите усещат загубата на контрол. Това води до агресивна реторика, делегитимиране на служебните кабинети и внушения за „задкулисие“. Истината е по-проста: задкулисието не е причина, а симптом. Причината е липсата на политическа зрялост и функционална парламентарна система.

В този контекст следващият служебен премиер няма да бъде избран заради харизма или популярност. Той ще бъде избран заради способността си да не предизвиква съпротива. В условията на разпад най-ценният ресурс не е доверието, а тишината. Управление, което не генерира скандали и не активира реваншизъм, е злато в подобна ситуация.

Извънредно е новата норма

И тук се появява големият парадокс. Колкото по-често се прибягва до служебни кабинети, толкова повече извънредното се превръща в норма. Изборите започват да изглеждат като пауза между две служебни управления, а не като източник на реална власт. В дългосрочен план това подкопава самата идея за парламентарна демокрация.

Срещите на „Дондуков“ 2 трябва да се четат именно през тази призма. Те не са просто подготовка за следващ служебен кабинет, а индикатор докъде е стигнала институционалната умора на държавата. Колкото по-тесен става кръгът от „приемливи“ фигури, толкова по-ясно е, че системата не върви напред, а се върти в кръг. В този смисъл въпросът „кой ще бъде служебен премиер“ е вторичен. Първичният въпрос е защо държавата отново търси не лидерство, а минимизиране на щетите.