Аятолах Джавади: проливането на кръвта на Тръмп и ционистите е волята на Имам Махди

Цитатът, който изкара иранската реторика от зоната на намеците…

Иранската реторика вече не се крие зад полуизречения, религиозни алюзии и внимателно подредена пропагандна мъгла. Този път думите са директни, тежки и опасни. В иранския сайт Asriran беше публикувано изявление на аятолах Абдула Джавади Амоли, в което се казва:

„сега думата на Имам Махди е: воювай с циониста, кръвта му е за моя сметка“ и „вoювай с потисническа Америка, кръвта ѝ е за моя сметка“. В същия текст изрично се споменават и „проливането на кръвта на циониста“, „на Тръмп и подобни нему“. Това вече не е дипломатическа реторика. Това е публично насилие, облечено в религиозна санкция.

В иранския текст заплахата не стои сама, а е опакована като свещен дълг

Най-опасното в тази история е, че скандалната фраза не стои изолирано. Asriran я поставя в рамката на цял идеологически разказ. Джавади Амоли говори за Иран като за народ, застанал „на прага на голямо изпитание“, призовава към запазване на единството, сплотяването и присъствието на хората в този критичен момент. Той внушава, че страната е под удар не просто политически, а екзистенциално — срещу „земята, честта и живота“ на нацията. Именно на този фон идва и религиозното оправдание за проливане на кръв. Това е важната част: не просто закана, а опит заканата да бъде превърната в морално и свещено задължение.

От скръб към мобилизация

Публикацията започва с траурен и почти литургичен тон. В нея се изразяват съболезнования за „мъченическата смърт“ на върховния лидер, за загинали военни командири, за други „мъченици“ и дори за деца, убити в училище в Минаб. Посланието е ясно: скръбта не е крайна точка, а вход към мобилизацията. Смъртта е представена не като трагедия, а като сакрален капитал, който трябва да бъде политически и идеологически използван. И точно тук текстът става още по-опасен — защото преминава от оплакване към оправдание, от жалейка към призив.

Хадисът, с който се оправдава насилието

Един от най-важните детайли в Asriran е позоваването на хадис от Имам Садик. Според предадения текст, Джавади Амоли цитира религиозната логика, че онзи, който бъде убит, защитавайки имуществото си от несправедливост, е мъченик. След това той пренася тази формула към защита на „земята“ и „родината“ и стига до фразата, че ако някой посяга на тях, трябва да бъде убит, а „кръвта му е за моя сметка“. Оттам вече се прави директен скок към „ционистите“, Тръмп и „потисническа Америка“.

Кликни, за да разбереш Какво е ЦИОНИЗЪМ?

Ционизмът (на иврит: צִיּוֹנוּת, МФА: t͡sijo̞ˈnut, от Цион) е национално движение на евреите, обявяващо се за възстановяване на еврейската държавност на територията на древния Ерец Израел (приблизително съответстващ на Ханаан, Светите земи или Палестина).^[1][2][3]

Съвременният ционизъм възниква в края на XIX век в Централна и Източна Европа като движение за национално възраждане и като реакция на антисемитските и изключващо националистически движения в Европа.^[4][5] Малко по-късно повечето водачи на движението приемат за негова основна цел създаването на държава в Палестина, която по това време е част от Османска империя.^[6][7][8]

Теодор Херцел (1860 – 1904) е смятан за основоположник на съвременното ционистко движение – в своята книга от 1896 година „Еврейската държава“ той говори за създаването на бъдеща независима еврейска държава в хода на XX век.

Тоест тук виждаме как религиозен цитат се използва не за утеха, а за легитимация на агресия. Не намекнато. Не полуказано. Направо!

Възхвала на ракетите и на онези, които ги правят

Ако някой още има илюзията, че това е просто емоционално изказване, текстът в Asriran бързо я убива. Джавади Амоли стига дотам да възхвали иранските ракетостроители. Той противопоставя стара поезия, която възпявала ръката, брала грозде, на „днешната поезия“, която според него трябва да възпява ръката, поставяща ракета, и ръката, която я изстрелва. По думите му тези ракетостроители са сред най-добрите помощници на религиозния водач и на Имам Махди.

Кликни, за да разбереш Кой е Имам Махди?

Моха̀мед ибн Хаса̀н ал-Махдѝ (на арабски: محمد بن الحسن المهدي), известен просто като имам ал-Махди (Спасителят), е дванадесетият и последен имам в дванайдесетната имамитска традиция на шиитския ислям.

Според вярванията на шиитите той е син на единадесетия имам Хасан ал-Аскари, и се е родил в Самара през около 868 г. Вярва се, че още в ранна възраст, след смъртта на баща си, той е влязъл в състояние на скриване (гейба), където продължава да живее, но е невидим за обществото, докато Аллах не реши да го върне, за да възстанови справедливостта по земята.

Това е един от най-силните детайли в цялата публикация, защото показва, че не се героизира само жертвата, а и оръжието. Войната не е показана като зло, а като морална заслуга.

Иранските медии вече говорят директно

Тук е същинският сигнал. В продължение на години голяма част от иранската официална и полуофициална реторика работеше с недоизказване, символика и контролирана многозначност. Сега виждаме много по-малко мъгла и много повече гола директност. Врагът е назован. Кръвта е назована. Религиозната санкция е назована. Призивът към единство е назован. Възхвалата на ракетите също е назована. Това вече не е просто пропаганден шум. Това е текст, който се опитва да превърне обществения гняв, скръбта и страха в идеологически подреден отговор. А когато подобен език влезе в публичния поток, той започва да работи не само вътрешно, а и навън — като сигнал.

Какво означава това за Тръмп, Израел и САЩ

Проблемът не е само в скандалното споменаване на Доналд Тръмп. Проблемът е, че Тръмп и „ционистите“ са поставени в една и съща религиозно маркирана рамка на врага, срещу когото насилието се представя като легитимно. Така конфликтът спира да бъде просто геополитически. Той започва да се описва като битка с морално и свещено измерение. А когато една война започне да се продава като свещена, прагът за радикализация пада. Това важи както за вътрешната аудитория, така и за всеки, който е готов да приеме подобни думи като разрешение, а не просто като реторика.

Това вече не е просто пропаганда, а модел на легитимация

Именно тук Asriran дава най-ценния материал за анализа. В текста не виждаме просто силна фраза, която да бъде цитирана в световните медии. Виждаме цял механизъм: първо скръб по лидерите и „мъчениците“, после призив за сплотяване, след това предупреждение, че чужда сила иска да разкъса страната, после религиозен цитат за допустимото насилие и накрая — открита героизация на ракетите и на хората, които ги създават. Това е класически модел на легитимация. Не просто да се каже, че някой е враг, а да се изгради морална, религиозна и национална архитектура, в която проливането на кръв вече да изглежда не като престъпление, а като дълг.

Най-тревожното в историята…

Най-тревожното е, че в този текст не се усеща паника, а увереност. Не хаос, а подредена идеологическа конструкция. Именно това го прави опасен. Защото думите не са хвърлени импулсивно. Те са подредени така, че да утешат, разгневят, мобилизират и оправдаят. Това е много повече от новина за едно екстремно изказване. Това е поглед към начина, по който една военна и политическа криза може да бъде превърната в свещен разказ за кръв, дълг и възмездие. А такива разкази, историята го е доказвала достатъчно пъти, рядко свършват само с думи…