Защо Саддам Хюсеин поиска да гледа „Страстите Христови“ преди екзекуцията си?

Последното желание

В последните дни преди екзекуцията си Саддам Хюсеин, човек, чието име дълго време беше символ на страх, диктатура и неподправена жестокост, прави едно странно, почти сюрреалистично желание.

Далеч от политиката, далеч от заплахите, от разпитите, от високомерието, което го съпровождаше цял живот, той поискал да гледа филм. Не какъв да е филм, а най-кървавата, най-болезнената, най-спорната екранизация на мъките Христови – „Страстите Христови“ на Мел Гибсън.

Един диктатор, изправен пред собственото си крайно решение, пожелава да наблюдава страданието на друг човек. И това само по себе си задава въпрос: какво търсеше Саддам в тази история?

Newsweek разследва

Разследване на Newsweek събира свидетелства на хората, които са били с него в ареста – американски служители, охранители, преводачи. Те описват мъж, който в последните си месеци не е луд, не е отчаян, не е сломен. Напротив – запазил е същата непоклатима увереност, която го е държала на власт десетилетия. Но когато телевизорът в килията пуска „Страстите Христови“, нещо в него се раздвижва по различен начин…

Гледа съсредоточено, мълчи, диша равномерно. Не реагира на кръвта, не трепва на бичуването, не се впечатлява от страданието. Всичко това е далеч под прага на човек, който е преживял и причинявал насилие цял живот. Но идва моментът, в който екранът показва отношението на еврейските персонажи към Христос – и тогава, по думите на свидетели, Саддам избухва.

Гневът на Саддам

Гневът му бил почти инстинктивен. Започнал да коментира, да ръкомаха, да се ядосва на това, което вижда. И тъкмо в тази реакция проличава нещо много човешко – странна смесица от национализъм, театралност и дълго пазен комплекс.

„Иракчаните щяха да се отнесат по-добре с Него“, казал той.

Кратко изречение, което звучи едновременно арогантно и отчаяно. Това не е признание. Не е покаяние. Не е опит за смирение. Това е последният рефлекс на човек, прекарал живота си в опит да се види като историческа фигура, като герой, като мъченик, ако се наложи. Дори в момент, когато краят му е предрешен, той продължава да се позиционира в ролята, която би искал да остане – ролята на човек, неразбран, осъден от „чужди“, но обичан от „своите“.

Свидетелите разказват…

Свидетелите разказват, че филмът буквално го погълнал. Диктаторът гледал всяка сцена така, сякаш търси вътрешни обяснения. А след прожекцията заявил, че това е „най-добрият филм“, който някога е гледал. И в тези думи няма религиозно прозрение. Има идентификация. Той не вижда Христос. Той вижда себе си – мъж, предаден, осъден, унижен. Мъж, който се готви да бъде изведен от килията и обесен. Филмът му предоставя наготово – ролята, в която винаги е искал да се види: човек, паднал жертва на силите, които не могат да разберат истинската му стойност.

Огледало на страданията

Тези, които са работили с него през последните месеци, описват Саддам като изненадващо разговорлив, понякога даже очарователен, готов да философства, да говори за историята, за Ирак, за справедливост и съдба. Но никой не е очаквал, че един филм ще провокира такава емоция. А всъщност това е напълно логично. Филм като „Страстите Христови“ е не просто история – той е огледало, предназначено да показва страданието. В това огледало Саддам не вижда религия. Вижда политическа драма. Вижда символика, която пасва идеално на собственото му чувство за значимост.

Трудно е да преценим дали последното му желание е било акт на човешка слабост, опит за духовно изкупление, или просто удобно подбран спектакъл в последните часове. Но едно е ясно: в момента, в който животът му се свивал до четири стени, един телевизор и отброяващите се дни, Саддам Хюсеин е избрал да прекара времето си не в молитва, не в признания, не в тишина, а в история за страданието на друг човек. История, която той е използвал, за да изиграе последната си роля – роля, в която не е диктатор, а е неразбран герой, който вярва, че е пострадал несправедливо.

И в тази последна роля няма покаяние.
Има само тщеславие.

И точно това прави историята толкова зловеща…