Доживотната присъда на Чавдар Бояджиев за тройно убийство край Лозен падна…

В българската криминална хроника има истории, които не просто кървят – те сякаш засядат… С години. С папки. С „процедурни“ думи, които за близките на жертвите звучат като шамар, а за системата – като удобно оправдание да отложи финала още малко.

Такъв е и случаят с Чавдар Бояджиев – подсъдим за три убийства край софийското село Лозен. След като Софийският градски съд постанови доживотен затвор без право на замяна, по-горната инстанция отмени присъдата и върна делото за ново разглеждане заради „оскъдни мотиви“. И ако това звучи като юридическа формалност, за родителите на Иво Колев то значи само едно: „психически тормоз“ – да преживеят всичко отначало.

Тук няма да играем на сензации. Но няма и да замазваме. Защото когато става дума за тройното убийство край Лозен, истинският скандал не е само в престъплението. Скандалът е в това как една държава може да накара жертвите да чакат справедливост като на празно гише – и после да им каже да минат пак през същата опашка като отново си изтеглят номерче…

Три жертви, една и съща география, една и съща сянка

Според обвинението и данните, изнесени в официални съобщения и медийни разкази по делото, случаят се разгръща в три отделни епизода – пролетта на 2022 г. и лятото на 2023 г. – все в или около Лозен.

Имената трябва да се казват ясно, защото зад „делото“ стоят хора:

• Мариела Сиракова, 22 г. – смърт на 6 април 2022 г. (по делото – умишлено убийство, по първоначална версия тогава – „инцидент“).
• Яна Велинова, 18 г. – убита на 3 август 2023 г.
• Иво Колев, 27 г. – убит в нощта срещу 4 август 2023 г., след изнудване за пари и кодове за достъп.

Това не е просто „серия“. Това е една и съща точка на картата, в която институциите на два пъти са имали шанс да спрат трагедията – и накрая са се събудили, когато вече е късно.

Нощта на 3 август 2023: Яна

По данни, описани от прокуратурата и цитирани в публикации за обвинителния акт, на 3 август 2023 г. около 20:00 ч. Чавдар Бояджиев взима Яна Велинова с автомобил от работното ѝ място и двамата отиват в землището на с. Лозен. Посочва се, че след интимен контакт възниква конфликт, Бояджиев започва да я души, а след това я прострелва – действия, които по делото водят до смъртта ѝ.

Това е първият ключов момент, в който случаят показва типичната си динамика: близост, интимност, контрол, внезапна ескалация. И после – следващата стъпка, която прави историята още по-черна.

Нощта на 4 август 2023: Иво, парите и кодовете

След убийството на Яна, според обвинението, Бояджиев си уговаря среща с Иво Колев – негов приятел. Срещата е описана като случила се между 2:00 и 3:30 ч. на 4 август 2023 г. Двамата отиват отново в землището на Лозен, с автомобила на Бояджиев.

Там картината става брутално прагматична. Посочва се, че Бояджиев иска 15 000 лева, а след отказа – произвежда общо 8 изстрела по тялото и крайниците на Иво Колев, продължавайки да настоява за парите и кодове за достъп до телефон и онлайн банкиране. Накрая, след пореден отказ, по обвинението следват и изстрели в главата, които причиняват смъртта. Описано е и че тялото е извлачено и оставено в напоителен канал, а са взети телефон и пари.

Тук „мотивът“ вече не е психологическа догадка…

И затова тази история удря толкова силно: не защото е „страшна“ (страшни са много). А защото е грозно реалистична – В действителност двойното убийство само оголи нещо още по-голямо: една пропусната жертва година по-рано. Защото Чавдар Бояджиев, по признания, преди Яна и Иво е отнел живота на Мариела Сиракова, но тогава системата, пуснала го под подписка, не предотвратила следващите трагедии.

Сега делото пак се връща. Семействата, които вече веднъж поеха въздух при доживотната присъда, отново са в начална точка. Въпросът сега е не дали Чавдар Бояджиев е виновен – самопризнанията и доказателствата са дадени. Въпросът е дали системата ще покаже, че може да стигне до финал. Защото когато справедливостта се влачи, хората не просто помнят. Те се ядосват.

…страшни са хиляди истории, но тази е учебник по това как една поредица от решения – и пропуски – може да превърне едно убийство в две, а две в три. И после да остави близките да гледат как съдът връща всичко „в изходна позиция“, сякаш става дума за сгрешена запетайка, а не за три прекършени живота.

Третата жертва, за която всички научиха твърде късно

Тук идва моментът, който превърна „двойното убийство край Лозен“ в тройно – не като медийна украса, а като факт от обвинителната картина. Според разследването, година по-рано – преди Яна и Иво – Бояджиев е бил разследван за убийството на още една млада жена. И вместо да е зад решетките, е бил на свобода с мярка „подписка“.

Това изречение звучи кратко. Но тежи като бетон, в който са зазидани души…

За близките на последвалите жертви то не е юридически термин, а въпрос: как човек, за когото има подозрения за убийство, продължава да се подписва някъде и да си тръгва? И как след това „подписката“ не се превръща в обществен скандал още на първия ден, а едва когато вече има още два гроба?

Тук трябва да сме прецизни: не всеки пропуск е престъпление. Но всеки пропуск има последици. И когато последиците са фатални, обществото има право да пита – не истерично, а настойчиво: Кой? Защо? Как?

„Самопризнанията не стигат“ срещу „доказателствата са 100%“

Случаят има още един слой, който ще се върне като бумеранг при новото разглеждане: сблъсъкът между защитната теза и обвинението, който вече веднъж беше изнесен публично.

Служебният защитник на Бояджиев твърди, че той имал „бели петна“ – периоди, в които не си спомня, и че самопризнанията не са достатъчни за осъдителна присъда.

Прокуратурата от своя страна е категорична: самопризнанията се подкрепяли „в абсолютно пълна степен“ от останалите доказателства – разпити, огледи, протоколи.

Този спор няма да изчезне. Напротив – при новото разглеждане ще стане още по-важен, защото делото вече е минало през присъда и после през „връщане“. И тук се вижда най-големият риск: когато една присъда падне заради мотиви, защитата получава допълнително поле да внушава съмнения, а близките – да се чувстват така, сякаш истината им се изплъзва заради формални хватки.

Но в съда „формалното“ е съдбовно. И точно това е проблемът.

Какво означава „оскъдни мотиви“ – и защо хората го чуват като подигравка

Нека го кажем ясно, без юридически камуфлаж: по-горната инстанция е отменила доживотната присъда и е върнала делото за ново разглеждане, защото мотивите на първата инстанция са били недостатъчни.

В превод: не е достатъчно съдът да каже „виновен“ и да даде най-тежкото наказание. Трябва да обясни защо – детайлно, стройно, логически, с връзки между доказателствата и изводите. Ако това липсва, присъдата става уязвима.

За юристите това е нормално. За семействата – е кошмар. За обществото – е сигнал, че и в най-тежките случаи системата може да се спъне в собствената си техника.

И тук идва парадоксът: правото защитава справедливостта чрез процедура. Но когато процедурата започне да изглежда като самоцел, справедливостта губи лице.

Родителите: „Това е психически тормоз. Трябва да преживеем всичко отначало“

Реакцията на родителите на Иво Колев не е театър. Тя е човешка: когато една присъда падне, болката се връща. Всеки разпит, всяка експертиза, всеки детайл – отново. И отново.

Дора Колева казва директно: връщането на делото ги поставя в състояние да преживеят всичко отначало. Съпругът ѝ Тенчо допълва нещо още по-тежко: „Съдът може да го оправдае.“

Това изречение е ключово, защото в него няма правен анализ, има страх. Страх, че след всичко – след самопризнанията, след експертизите, след огледите – може да се стигне до ситуация, в която „процедурата“ да затъмни фактите.

И точно затова този случай е толкова токсичен за доверието в институциите: защото хората не виждат „баланс на правата“, виждат как съдебната машина може да върне часовника назад.

Хронологията, която не оставя място…

Да подредим голямата картина, без да драматизираме, но и без да я омаловажаваме:

Историята започва с първа жертва година по-рано – случай, който според публичната информация се е движил с пропуски и е оставил обвиняемия на свобода.

После идва 3 август 2023 г. – Яна. Млада, на 18. Вечер. Среща, която завършва със смърт.

Няколко часа по-късно – Иво. Отново е нощ. Искане на пари, настояване за кодове за достъп, стрелба, принуда, финал… Фатален край…

Следват самопризнания, разследване, обвинителен акт, съд, процеси, очакване.

През май на следващата година – присъда: доживотен затвор без право на замяна. За семействата това е моментът, в който дишането се връща – не защото не боли, а защото има край.

И после – декември: присъдата е отменена. Делото се връща. Краят се отлага.

Ето това е „психическият тормоз“, за който говорят: не една трагедия, а цикъл.

Какво ще решава новият съдебен състав – и къде е истинската мина

При новото разглеждане съдът няма да „превърта“ просто едно видео. Той ще трябва да изгради наново цялата мотивировка: да оцени доказателствата, да отговори на спорните точки, да се произнесе по квалификациите, по „особено жесток начин“, по „корыстни мотиви“, по последователността на събитията и по връзките между отделните убийства.

И тук е мината: когато едно дело се връща, защитата вече знае къде е атакувала успешно. Знае къде мотивите са били „оскъдни“. Знае какво да натисне. Това не означава автоматично, че ще има различен изход – но означава, че процесът става по-рисков за обвинението, а за близките – по-непоносим.

Ще се върне и темата за психичното състояние, ако защитата настоява. „Бели петна“ и „не помня“ са класически линии, но те не работят сами по себе си – работят през експертизи, през медицински данни, през оценка на вменяемост.

Защо този случай е тест за държавата, не само за съда

Тук вече не става дума само за присъда. Става дума за това дали държавата може:

• да разследва тежко престъпление без пропуски;
• да задържи рисков обвиняем адекватно, когато има основания;
• да стигне до присъда, която издържа на контрол;
• да защити процеса от това да се превърне в наказание за близките.

Когато делото се влачи, то започва да произвежда вторични жертви: родители, които отказват да ходят на заседания, защото не издържат; семейства, които живеят в постоянна тревога; общество, което се научава да казва „няма смисъл“.

И тук е големият риск: не конкретният изход, а обезверяването.

„Какво още трябва?“ – въпросът, който няма съдебен отговор, но има обществен

Родителите питат: какво още трябва, след като има самопризнания и има доказателства?

Правният отговор е неприятен: трябват мотиви, трябва формална устойчивост, трябва процесът да е чист като операционна. Защото иначе, колкото и да е тежък случаят, присъдата пада.

Човешкият отговор е още по-неприятен: трябва да издържиш ужасът още веднъж.

И ако това ви звучи жестоко – да, жестоко е. Но така изглежда държавата, когато е силна в терминологията и слаба в изпълнението.

Край, който да издържи…

В началото имаше две убийства край Лозен. После се оказа, че са три. После имаше доживотна присъда. После тя падна.

Сега има само едно: ново разглеждане. Нови заседания. Нови мотиви. Нови дни, в които родителите ще научават новини за децата си не от спомените, а от съдебния календар.

И това е най-мрачната част: когато правосъдието се върти в кръг, престъплението не свършва. То просто сменя формата си.

Защото убиецът може да е подсъдимият. Но системата решава дали болката ще има край – или ще продължи да я сервира на порции, с печат „процедура“.

А близките вече казаха ясно какво е за тях: психически тормоз. И държавата дължи не просто присъда. Дължи край, който да издържи…