Чудовище: Историята на Джефри Дамер

Чудовище: Историята на Джефри Дамер

Кой е Джефри Дамер?

Джефри Лайнъл Дамер е американски сериен убиец, който отнема живота на 17 мъже и момчета между 1978 и 1991 г. 

В продължение на повече от 13 години Дамер е търсил жертвите си, предимно черни мъже, в гей барове, молове и на автобусни спирки. Примамвал ги у дома с обещания за пари или секс и им е давал алкохол, примесен с наркотици, преди да ги удуши до смърт. След това той се занимавал със сексуални актове с труповете, преди да ги разчлени и изхвърли, като запазвал черепите или гениталиите им като сувенири.

Често правил снимки на жертвите си на различни етапи от процеса на убийството, за да може да си спомни всяко действие след това и да преживее преживяването и да мастурбира. Дамер е заловен през 1991 г. и осъден на 16 доживотни присъди. 

Той е убит от съкилийника си Кристофър Скарвър през 1994 г.

Защо Джефри Дамер е станал такъв?

Замисляли ли сте се, как един обикновен човек се превръща в сериен убиец, некрофил, канибал и психопат?

Много от теориите твърдят, че отговорът винаги може да бъде намерен в детството на убиеца. Лоши родители, сексуално или физическо насилие, психически тормоз. Не се изключват и травма на главата, алкохол по време на бременност и употреба на наркотици и др . Вероятно в повечето случаи това са благоприятстващи фактори, но не и в случая на Джефри Дамер.

„Бащинска история“

Неговият баща Лайънъл Дамер написва една много тъжна и мъчителна книга, озаглавена „Бащинска история“. Тя изучава често срещаното явление на родители, които отчаяно се опитват да дадат на детето си добър старт в живота… Но изведнъж за свой ужас проумяват, че детето им е изградило около себе си стена. А тяхното влияние не може повече да си пробие път. За щастие на повечето родители не им се налага да отглеждат Джефри Дамер, но много от тях виждат как децата им се поддават на наркотиците, алкохола и престъпленията. Въпреки огромните и често отчаяни усилия, които полага семейството им да ги измъкне от пропастта.

„Това е описание на най-големия родителски страх… Ужасното чувство, че детето се измъква от твоята власт… , че малкото ти момче се спуска в бездната, погълнато от водовъртежа – изгубено, изгубено, изгубено! “

– Лайънъл Дамер

Лайънъл е осъзнавал негативните влияния в живота на Джефри. Идеални семейства не съществуват. Майката на Джеф е страдала от най-различни психически неразположения и е била напрегната и раздразнителна. Това е вследствие от алкохолизма на баща й, което е повлияло на детството и на целия й живот.

Лайънъл, който е бил химик, оставал на работа до по-късно от необходимото, за да избегне скандалите на семейния фронт. В крайна сметка, когато Джеф е бил на 18 години става свидетел на края на бракът на родителите си. Те се развеждат. Все пак подобни битови неприятности се срещат твърде често, за да могат да обяснят серийните убийства, некрофилията и другите странни привички на Джеф.

Детство 

Синът на Лайънъл и Джойс Дамер се ражда здрав и напълно нормален на 21 май 1960 г. в Милуоки. Той е желано и обожавано дете, въпреки трудната бременност на Джойс. Неговата поява на бял свят предизвикала голяма радост.  

Въпреки че боледува повече от обичайното от инфекции на ушите и гърлото, Джеф се превръща в щастливо малко момче. Неговият баща в интервю към BBC споделя деня, в който семейството пуска на свобода една ранена птичка, за която синът му се е грижил:

„Аз носех птичката в свитата си длан, вдигнах я във въздуха и отворих ръката си, за да я пусна. Всички почувствахме невероятно задоволство. Очите на Джеф се разшириха и заблестяха. Това може би беше един от най-щастливите моменти в живота му. “.

Семейството се премества в Айова, където Лайънъл започва работа в щатския университет. Когато Джеф е на четири години, баща му измъква изпод къщата останките на малки животни, убити от дребен хищник, евентуално енот или пор. Докато той събира мъничките животински кости, Джеф изглежда ( тук баща му споделя отново ) :

„… странно възбуден от звука, който те издаваха. Малките му ръчички се заровиха дълбоко в купчината кости. Вече не мога да гледам на това като на обикновен епизод от детството, където синът ми изучава света. Тогава си мислех, че ще стане биолог или пък археолог. Тъмното и сенчесто усещане за някаква зла сила, която е растяла през цялото време в сина ми, сега оцветява всеки мой спомен, в какво го превърнах? “.

На шестгодишна възраст е установено, че Джефри страда от двойна херния и се нуждае от операция за отстраняването й. След нея той така и не възвръща своята предишна буйност и жизнерадостност.

„Изглеждаше по-малък, някак си по-уязвим… с израстването си се затваряше все повече, седеше мълчаливо за дълго време без да помръдва, а лицето му бе странно безизразно. “.

През 1966 г. Лайънъл получава работа като химик в Ейкрън, Охайо. Джойс е бременна с втория им син Дейвид. Джеф вече е в първи клас и:

„… някакъв особен страх започна да се появява в неговото поведение, ужас от околните, комбиниран от пълната липса на самочувствие. У него се развиваше нежеланието да се промени и нуждата да усеща сигурността на познатата обстановка. Перспективата да ходи на училище го плашеше. Малкото момче, което някога изглеждаше толкова щастливо и уверено, сега беше съвсем друго дете – болезнено срамежливо, отчуждено и необщително“.

Метаморфоза

Лайънъл е споделил, че факторът, причинил метаморфозата на Джеф, е преместването на семейството от Айова в Охайо. Поведението му всъщност представлявало често срещана реакция у деца, извадени от познатата им обстановка и преместени в изцяло нови условия. Лайънъл също е страдал от срамежливост, интровертност и несигурност като дете, но се е научил да преодолява тези проблеми. Предполага, че синът му също ще се научил да се справя с тях. Онова, което не е осъзнавал е, че детството на Дамер е доста по-мрачно от неговото и че „Джеф беше започнал да изпада в почти пълна изолация.“.

През април 1967 г. семейството е купило нова къща. Дамъър изглежда се приспособил по-добре към това ново преместване и завързва близко приятелство с момче на име Лий. Много е бил привързан и към една от своите учителки, на която подарява буркан с попови лъжички, уловени от него. По-късно Джеф разбира, че учителката е дала поповите лъжички на приятеля му Лий. Тогава се промъква в гаража на Лий и убива животинките, заливайки ги с моторно масло.

Нещата не се подобряват с времето

„Стойката му и начинът, по който се държеше, се промениха драстично между 10-ата и 15-ата му годишнина. Подвижното момче изчезна и бе заменено от странно вдървена и скована фигура.
Държеше тялото си много изправено и изглеждаше напрегнат. Ставаше все по-срамежлив и се изопваше, когато хората го заговаряха. Оставаше вкъщи все по-често, затворен в стаята си или втренчен в телевизора. Изразът на лицето му бе празен и създаваше впечатлението за човек, който не умее нищо друго, освен да се мотае наоколо без цел и посока. Имаше един приятел, но се отдръпна от него, когато стана на петнайсет“.

По време на съдебния процес Лайънъл разбира, че през този период синът му е имал навика да обикаля с колелото си и да събира в найлонови торбички останки от разни животни, които е погребвал в свое собствено гробище.

 „Свалял е плътта от телата на тези гниещи, убити на пътя животни, и дори е забил главата на едно куче на кол“. 

Съществуват подозрения, че Джеф е измъчвал животни като малък, но това е малко вероятно. Имал е куче и котка домашни любимци в детството си и е гледал рибка като възрастен. Дамер е обсебен главно от мъртви същества.

Сексуални фантазии

Израствайки, Джеф е ставал все по-пасивен и изолиран.

„С него не можеше да се разговаря, отговаряше едносрично и неохотно на въпросите. Отдръпваше се в един кошмарен свят, населен от невъобразими фантазии. През следващите години тези фантазии започнаха да надделяват и да го превземат. Мъртвите щяха да се превърнат в главни обекти на неговото растящо сексуално желание. Невъзможността му да говори за своите странни и обезпокоителни възгледи го караше напълно да прекъсне връзката със заобикалящия го свят“.

Докато другите момчета преследват своите кариери, образование и създават домове за семействата си, Джеф остава все така немотивиран.

 „Вероятно е стигнал до един момент, в който е започнал да гледа на себе си като на същество, което няма нищо общо с човешкия свят и се намира извън общоприетата и нормална даденост“.

Бихме могли да очакваме, че човек като Дамер, питаещ подобна страст към смъртта и разчленяването на трупове, би показал и някои други признаци на умствено заболяване в тийнейджърските му години. Но той просто става все по-отчужден и необщителен. Далеч не е бунтарски настроен – никога не е спорил с родителите си, защото нищо не изглеждало да го интересува.

Джеф има среден успех в гимназията и участва в някои училищни мероприятия. Играе тенис и работи по училищния вестник. Неговите съученици го смятали за самотник и алкохолик, понеже внася бира в час. Дори отива с момиче на абитуриентския бал и след това я кани за „сеанс“ в дома родителите си.

Разводът

Междувременно, когато Джеф е почти на осемнадесет, отношенията между Лайънъл и Джойс стават все по-бурни и накрая приключват с развод. Тогава се развихря битка за родителските права над по-малкия му брат Дейвид. Няколко месеца по-късно Лайънъл се жени повторно. Той може и да не е забелязвал алкохолизма на сина си, но новата му съпруга Шари веднага обръща внимание на това.

Лайънъл и Шари го убеждават да отиде в колеж. През есента на 1978 г. го откарват до Щатския университет в Охайо, но той не изтрезнява през целия семестър и е изключен. Вече на всички е ясно, че има проблем с пиенето, но Джефри така и не търси помощ. Лайънъл му разяснява правилата: да си намери работа или да отиде в армията. Тъй като отказвал да си намери работа и се напивал през цялото време, през януари 1979 г. баща му го откарва до офиса за набиране на новобранци.

Първото убийство 

Първият човек, успял да запълни неизвестността за размера на поквареността на Джефри Дамер, е детектив Патрик Кенеди. Огромният като мечка мъж, с голям извит мустак в стил „Дивия Запад“, спечелва доверието му и канибалът му споделил подробностите за своя тринадесетгодишен смъртоносен поход.

Дамер имал фантазии за убийството на мъже и правенето на секс с техните трупове още от 14-годишна възраст. Но започнал да ги осъществява чак след като завършва гимназия през юни 1978 г. Още живеел с родителите си в заможното селище Бат в Охайо. Там качил в колата си стопаджията Стивън Хикс. Двамата правили секс и пили бира, но когато Хикс пожелал да си върви, Дамер осъзнава, че не иска да го пуска. Удря го по главата със спортна щанга и го убива.  

Дамер трябвало да се отърве от тялото, затова го нарязва, пакетира го в торби за боклук и ги заравя в гората зад къщата си. 

Страхът от изоставяне

Много психолози до ден днешен твърдят, че Дамер е имал доста голям страх от изоставане. Може би това идва още от детството му, още когато майка му го е изоставила. Тя не е искала да се грижи за Джефри и не е била добра към него. 

Същата есен постъпва в Щатския университет в Охайо, но след един семестър е изключен заради слаб успех.

В края на 1978 г. се е присъединил към армията и е бил разпределен в Германия. Изглежда не е убивал никого по време на служба. Това е потвърдено от мащабното разследване, проведено от германската полиция. След две години е изхвърлен от армията заради алкохолизма си и живее известно време във Флорида, преди да се върне в Охайо. Щом се връща у дома, изровил тялото на Хикс, натрошил разложения му труп с ковашки чук и разпръснал останките му в гората.

Контрол

Канибализмът не е необичаен за некрофилите. Джефри Дамер твърдял, че е консумирал плътта на жертвите си, защото е вярвал, че ще оживеят вътре в него самия. Изпробвал най-различни подправки и маринати, за да направи човешкото месо по-вкусно. Поглъщането на човешка плът е предизвиквала ерекцията му. Прочутият му фризер е съдържал парчета замразено човешко месо, прилежно пакетирано и описано. Той опитвал също и кръвта на жертвите си, но тя не допаднала на вкусовите му сетива.

Също като Ед Гийн, Дамер се е опитвал да усъвършенства изкуството на съхранението и препарирането. Така можел да упражнява най-новаторските техники от тези свои умения върху жертвите си.

Контролът е бил от важно значение за Дамер

Не е можел да понесе да бъде отхвърлен или изоставен. Дори в хомосексуалните си връзки не е желаел да задоволява партньора си. Просто е искал да получи собствено удоволствие. Като неговата дефиниция за негово удоволствие е  означавало да прави орален или анален секс с партньорите си. Без значение дали те са живи или мъртви.

Тази абсолютна нужда да упражнява контрол го подтиква към някои доста странни действия…

Едно от тях е лоботомията, която приложил на няколко от жертвите си. След като ги е дрогирал, той е пробивал дупки в черепите им и инжектирал солна киселина в мозъка им. Смъртта настъпвала незабавно при повечето от жертвите, но една от тях продължавала да показва минимални жизнени функции още няколко дни преди да умре.

Потребността от контрол го е накарала да прояви и повърхностен интерес към сатанизма. В действителност само това, че е държал телата на жертвите си наоколо, го е карало да се чувства „съвършено зъл“.

„Трябва да се запитам дали на света съществува зла сила и дали аз съм бил повлиян от нея. Макар да не съм сигурен, че има Бог. “ – казва Дамер, – „Или дявол, напоследък доста често мисля за тези неща. Има сила, но не и определена личност зад нея. “.

Той е имал намерението да направи олтар в апартамента си, където да изложи всичките си трофеи и да изгаря есенции в черепите на жертвите си. Така смятал, че ще се сдобие със „специални сили и енергии, които да му помогнат в социален и финансов план“.  

За щастие е заловен, преди да направи това. 

Почти спасен

Конерак е бил едва на четиринадесет години и бяга, за да спаси живота си. Това е бил единственият му шанс да се измъкне от непоносимо зловонния апартамент, в който Дамер го държи упоен. Но явно късметът е бил на негова страна, защото се свестява, точно когато неговия похитител излиза от стаята. 

Момчето използвало всичките си сили, за да се изправи и да стигне до вратата. То е било толкова дезориентирано и уплашено, че не обръща внимание на това, че тича голо навън. Това е бил единственият му шанс да се спаси и тази мисъл е била движещата му сила. 

Малко преди 02:00 часа през нощта съседката на Дамер –  Сандра Смит се обажда в полицията, за да подаде сигнал за момче, което тича „чисто голо“ наоколо. Не знае кой е той, но вижда, че младежът е ранен, уплашен и дезориентиран.

Бърза помощ се е отзовала първа на мястото и медиците са наметнали с одеяло голото и замаяно момче, очаквайки органите на реда, които да кажат как да процедират. Скоро след това пристигат двама полицаи и се опитват да разберат какво се е случило с младия азиатец.

Никой не повярвал…

Осемнадесетгодишните Сандра Смит и нейната братовчедка Никол Чайлдрес стоят до момчето, когато пристига полицията. Дамер, който междувременно се е появил, също е стоял близо до момчето. Разговорът между двете момичета, русият мъж и полицията е започнал да се разгорещява.

Той обяснил на полицаите, че Конерак е неговият 19-годишен любовник, който е пийнал твърде много. Упоеното и объркано момче не е в състояние да опровергае твърдението на убедителния русокос мъж, който показва на полицията документ за самоличност.

Двете млади момичета се опитват да се намесят. Станали са свидетели как момчето се опитва да се измъкне от русия мъж, преди идването на полицията. Те са ядосани и разстроени. Полицаите обаче ги игнорират и продължават да слушат мъжа.

Двамата полицейски служители са се качили заедно с момчето и Дамер в апартамента му, за да се уверят, че всичко е наред. Жилището миришело ужасно, но било изключително подредено. Обяснението на Дамер за миризмата била, че е имал месо, което е забравил до парното и се е разтекло. Дрехите на Конерак са били сгънати и сложени на дивана. Полицаите забелязали и две снимки на момчето, на които е само по черно бельо.

Конерак седнал тихичко на дивана, без да може да говори разбираемо, дрогата отново повлиява над разума му. Вероятно дори не е разбирал спокойните обяснения, които похитителят му е  давал на полицията. Той им се извинява, задето неговият любовник е причинил цялата тази суматоха и обещава, че това няма да се случи отново.

Полицаите са повярвали на Джефри. Нямали са причина да не го правят – той се изразявал интелигентно и спокойно. Азиатецът очевидно е бил пиян и объркан. Полицаите не желаели  да се набъркват в битов скандал между двама хомосексуалисти. Тръгват си и оставили Конерак да седи кротко на дивана. Смятали, че в този квартал има по-належащи проблеми за решаване.

Пропуските на полицаите и гниещото тяло в спалнята 

Онова, което полицаите са пропуснали е било, разлагащото се тяло на Тони Хюс, което от три дни се е разлагало на леглото в спалнята на апартамента.

Пропуснали са и да видят и как веднага след тяхното тръгване русият мъж, който ги изпраща до вратата, удушава азиатското момче и е правил секс с трупа му.

Пропуснали са снимките, които русият мъж прави на мъртвото момче, последвалото разчленяване на тялото му и издълбаването на черепа му, който щял да бъде запазен като трофей.

Пропуснали са също да вземат името Джефри Дамер от документа за самоличност на русия мъж и да направят проверка на миналото му. Тя е щяла да им покаже, че този спокоен и сладкодумен човек е осъждан насилник на деца и в момента е освободен условно.

Историята с полицейските пропуски не е свършила дотук. Двете момичета, игнорирани от полицията, се прибрали обратно в дома на майката на Сандра –  Гленда Клийвланд и ѝ разказали за случилото се. На другия ден Гленда се обадила в полицията, за да попита какво е станало с азиатското момче. Интересувала се на колко години е било детето. „Не беше дете, а възрастен.“ – отговарил й един от служителите.

Когато продължила да задава въпроси, той й казал:

„Госпожо, не мога да се изразя по-ясно. Вече се погрижихме за това. Той е с приятеля си в неговия апартамент… Абсолютно съм сигурен в това… Не мога нищо да направя по отношение на сексуалните предпочитания на хората, лек ден! “.

Два дни по-късно, прочела статия във вестника за изчезването на момче от Лаос на име Конерак Синтасомфон. То изглеждало точно като младежа, опитващ се да се измъкне от Джеф Дамер. Клийвланд отново се е обадила в полицията. Те така и не изпратили някой да говори с нея.

Гленда Клийвланд се е опитала дори да се свърже с офиса на ФБР в Милуоки, но и от това нищо не излязло. Междувременно минават два месеца и тогава на 22 юли 1991 г. настава истински ад…

Алкохолен делириум 

Когато Джефри Дамер е бил арестуван за пиянство и непристойно поведение през октомври 1981г., баща му решава, че ще е най-добре синът му да отиде да живее при баба си в Уест Алис, в Уисконсин. Там той се държал прилично няколко месеца, докато един ден не сваля панталоните си в компанията на други хора.

Очевидно Дамер имал навика да си пийва често. През следващите четири години се е контролирал, но през септември 1986 г. отново е бил арестуван, защото мастурбира пред две момчета. Получава условна присъда от една година.

Дамер убива втората си жертва Стивън Тоуми през септември 1987 г. в една хотелска стая. Преди това двамата се напиват в популярен гей бар. Не си спомня, че го е убил, но когато се събужда, Тоуми е мъртъв, а той самият има кръв по устата. Дамер натикал тялото в един голям куфар и го занася в мазето на баба си. Където прави секс с мъртвия и мастурбира върху него, след което го разчленява и го хвърля на боклука.

Третата жертва…

Няколко месеца по-късно Дамер си набелязва трета жертва – 14-годишният индианец Джейми Докстейтър, мотаещ се по гей баровете. До този момент Дамер вече имал установен модел на действие. Обикновено набелязвал плячката си в заведения за хомосексуалисти . Примамвал жертвите си като им предлагал пари, за да му позират за снимки, или да гледат заедно филми и да пият бира. След това ги упоявал, удушавал ги, мастурбирал върху тях или е правил секс с труповете им. Разчленявал телата им и се отървавал от тях. Понякога запазвал черепите или други части от телата им като сувенир или да ги изяде.

Още убийства и бездействието на полицията

Той извършва този ритуал и в края на март 1988 г. с Ричард Гереро – привлекателен младеж от мексикански произход. Среща го в гей бар в Милуоки, макар семейството на жертвата да отрича синът им да е бил хомосексуалист. До лятото на тази година Дамер вече е убил четирима мъже. Макар баба му да е в пълно неведение за ужасните неща, случващи се в мазето й, тя е абсолютно наясно с пиянството на Джеф и неговите мъжки приятели. Нещо трябвало да се направи.

И така на 25 септември 1988 г. Джефри е принуден да се премести в апартамент на улица „Норт 24“ в Милуоки. Още на следващия ден се забъркал в сериозни неприятности. Предложил е 50 долара на 14-годишно момче от Лаос да му позира за снимки. Упоява момчето и си поиграва с него, но без да става агресивен и да прави секс с него. По някаква невероятна случайност фамилията на момчето е Синтасомфон. Той е по-големият брат на Конерак, когото Дамер ще убие през май 1991 г.

С него нещо не било наред…

Родителите на момчето забелязали, че с него нещо не е наред и го закарват в болницата, където лекарите потвърждават, че е бил дрогиран. Полицията прибира Дамер от работата му във фабриката за шоколад „Амброзия Чокълит“. Той е арестуван за сексуална експлоатация на дете и сексуално нападение от втора степен. На 30 януари 1989 г. пледира за виновен, макар да твърди, че е сметнал момчето за по-голямо от действителната му възраст.

Докато Дамер очаква произнасянето на присъдата си, той отново живее в дома на баба си и продължава да посещава гей клубовете, където се запознава с 24-годишния чернокож хомосексуалист Антъни Сиърс. Предлага на изгряващия модел да спечели малко пари, позирайки за снимки. Щом стигат в дома на баба му, Сиърс е упоен и удушен. Дамер прави секс с трупа му и след това го разчленява.

Ан Шуорц описва какво се е случило след това:

” Дамер  запазва главата и я сварява, за да махне кожата. След това я боядисва в сиво, така че ако бъде заловен, черепът да прилича на пластмасов модел, като онези, използвани от студентите по медицина. Дамер пази трофея в продължение на две години и на 23 юли 1991 г. той е открит в апартамент №213. По-късно обяснява, че е мастурбирал пред черепите, преживявайки отново убийствата и удоволствието, изпитано от тях. “.

Истински психопат

На 23 май 1989 г. адвокатът на Дамер Джералд Бойл и прокурорът Гейл Шелтън излагат аргументите си във връзка със случая Синтасомфон пред съдия Уилям Гарднър. Шелтън настоява за присъда от поне пет години.

„По моя преценка е абсолютно ясно, че г-н Дамер не би могъл да се лекува на свобода… Неговото схващане, че единственото зло, което е сторил, е това, че е избрал твърде млада жертва, е част от проблема. Той изглежда готов да съдейства и възприема, но под повърхността му се крие дълбоко стаен гняв и психологически проблеми, за съществуването, които не желае да признае“.

Трима психиатри преглеждат Дамер и стигат до заключението, че той е манипулативен, издръжлив и уклончив. Препоръчват да бъде хоспитализиран и подложен на интензивно лечение.

Защитникът Бойл изтъква, че Дамер е болен и се нуждае от лечение, а не от затвор. Набляга на похвалния факт, че е успял да се задържи на работа.

„Тук нямаме работа с многократен извършител. Смятам, че той бе заловен преди нещата да се влошат, което е истинска благословия“.

Дамер говори в своя собствена защита, обвинявайки алкохолизма за поведението си. Говори доста разбираемо и убедително за човек, който до този момент вече е убил тайно няколко мъже.

„Онова, което сторих е доста сериозно. Никога преди не съм бил в подобно положение. Не и толкова ужасно. Това за мен е един сбъднат кошмар. Ако нещо може да ме стресне, за да поправя поведението си, това е то. Единственото нещо, с което се гордея и което ми дава някаква стабилност, е работата ми. Сега съм на път да я загубя заради действията си, за които поемам пълна отговорност… Всичко, за което Ви моля, е да пощадите работата ми. Моля Ви, дайте ми шанс да ви докажа, че мога да поема по правия път и никога вече няма да попадна в такава ситуация… Съблазняването на дете бе връхната точка на моята идиотщина… Аз наистина искам помощ. Искам да преобърна живота си“.

Изумително представление на един истински психопат! Съдията се връзва на казаното и дава на Дамер условна присъда от пет години. Трябва да прекара една година от присъдата си в изправителен дом, но има право да ходи на работа през деня и прекарва само нощите в изправителното заведение.

Още погубени души… 

След десет месеца съдията го освобождава предсрочно, въпреки писмото, в което бащата на Дамер настоява да не освобождават сина му преди да бъде лекуван. В началото на март Дамер отново се нанася временно у баба си, но само при условие, че бързо ще си намери свое собствено жилище.

На 14 май 1990 г. се премества на улица „Норт 25“ №924, в апартамент №213, където се захваща наистина сериозно с убийствата.

През следващите 15 месеца Дамер се впуска в един смъртоносен маратон, в който отнема животите на 12 мъже. Скоростта на неговата лудост се ускорява френетично през май и юли 1991 г., когато започва да убива по един човек на седмица. Всички жертви, без трима, са чернокожи, един бял, един от Лаос и един латиноамериканец. Повечето, но не всички, са хомосексуални или бисексуални. Най-младата жертва е Конерак на 14 години, а най-възрастната – на 31 години. Много от жертвите водят „рисков“ стил на живот. Повечето имат криминална история за сериозни престъпления като палежи, сексуални нападения, изнасилвания и побои. Ан Шуорц прилага списъка на жертвите в своята книга „The Man Who Could Not Kill Enough“:

• Едуард Смит – юни, 1990г.
• Рики Лий Бийкс – юли, 1990г.
• Ърнест Милър – септември, 1990г.
• Дейвид Томас – септември, 1990г.
• Къртис Стротър – февруари, 1991г.
• Ерол Линдзи – април, 1991.
• Антъни Хюс – май, 1991г.
• Конерак Синтасомфон – май, 1991г.
• Мат Търнър – 30 юни 1991г.
• Джеремая Уайнбъргър – 5 юли 1991г.
• Оливър Лейси – 12 юли 1991г.
• Джоузеф Брейдхофт – 19 юли 1991г.

Ловната техника

Ловната техника на Дамер за подмамване, убиване и отърваване от жертвите му обикновено е една и съща. Кани мъжете в апартамента си, за да гледат порнофилми или да му позират за снимки. Стрива на прах предписаните за самия него лекарства и ги сипва в питието им. Веднъж упоени, Дамер ги удушава със собствените си ръце или с кожен колан. След това прави секс с труповете им или мастурбира върху тях.

Преди да се захване с почистването, Дамер използва Полароида си, за да заснеме цялото преживяване и да може да му се наслаждава по-късно. След това разрязва торсовете на жертвите си. Цветът на вътрешностите и топлината, излъчвана от телата, го възбуждат сексуално. Накрая разчленява мъжете, фотографирайки всяка стъпка от този процес за бъдещо наслаждение.

Отървава се от повечето от телата, експериментирайки с най-различни химикали и киселини, превръщащи плътта и костите в черна, зловещо смрадлива каша, която излива в тоалетната.

Някои части от телата запазва като трофеи – най-често половите органи и главите. Гениталиите съхранява в буркани с формалдехид. Главите сварява, за да отдели плътта от тях. Боядисва вече оголените черепи със сива боя, за да изглеждат като пластмасови.

ЗАЛОВЕН 

Два месеца по-късно, на 22 юли 1991 г., двама полицаи от Милуоки патрулирали в района около Университета „Маркет“, където имало висока концентрация на престъпления. Жегата e потискаща, а влагата почти непоносима. Миризмите в квартала стават още по-силни и неприятни от топлината. Боклукът по улиците, урината и изпражненията на бездомните, тежката миризма на стара мазнина за готвене от заведенията, сякаш се забивали в съзнанието на хората. 

Някъде към полунощ, докато стоели в колата си, двамата полицаи забелязали нисък и жилав чернокож мъж, от чиято китка висят белезници. Решили, че е избягал от техен колега и започнали да го разпитват. Мъжът на име Трейси Едуардс им разказвал несвързана история за някакъв „странен тип“, който го е оковал в апартамента си.

Историята на Едуардс намирисвала на битов скандал между хомосексуалисти – драма, която полицията обикновено е избягвала.  Двамата полицаи все пак решили, че трябвало  да проверят случая. Човекът, който е оковал Едуардс, живеел в сградата „Оксфорд Апартмънтс“ на улица „Норт 25“ №924. Вратата на апартамент №213 е отворена от приятен, трийсетина годишен рус мъж, който им се представя като Джефри Дамер.

Домакинът бил много спокоен и разсъдлив. Предлага да донесе ключа за белезниците от спалнята. Тогава Едуардс си спомня, че ножът, с който Дамер го е заплашвал, също е в спалнята.

Един от полицаите решил да отиде и да провери с очите си. В стаята вижда разхвърляни навсякъде снимки, които го шокират. Разчленени човешки тела и черепи в хладилник. Когато се опомня, изкрещява на партньора си да окове Джефри Дамер и да го арестува.

Апартамент 213

Вратата, водеща към спалнята, килера и банята се заключвали с резета. Ан Шуорц, която е първият репортер пристигнал на мястото, описва видяното в своята книга „The Man Who Could Not Kill Enough“:

„…в дъното на килера имаше голяма тенджера, пълна с разложени ръце и един пенис. На рафта отгоре стояха два черепа. В килера имаше контейнери с етилов алкохол, хлороформ, формалдехид, няколко стъклени буркана със запазени мъжки гениталии и полароидни снимки, показващи различни стадии от смъртта на жертвите на Дамер. На една от тях се виждаше мъжка глава с все още недокосната плът, която лежи в мивката. Друга излагаше на показ жертва, чието тяло бе разрязано от врата до слабините, като елен, изкормен от ловци. Разрезите бяха толкова чисти, че ясно се виждаше тазовата кост“.

На някои от фотографиите Дамер е снимал все още живите си жертви в най-разнообразни еротични вързани пози.

Полицията, съдебният лекар, медиите, семействата на изчезналите младежи, семейството на Джеф Дамер, целият град Милуоки и целият свят се опитват да разберат какво в действителност се е случвало в апартамент №213. Постепенно картината започва да се изяснява.

Главата в хладилника

В този момент кроткият и благоразумен рус мъж внезапно откача и ги нападнал. Оказал е силна съпротива, докато се опитват да го закопчаят. Когато успяват да го усмирят, един от полицаите отива до хладилника и го отваря. Направо изпищява при вида на лицето, което го гледа отвътре, и затръшва вратата.

„В хладилника има някаква шибана глава!“ – изкрещял той.

По-старателният оглед на апартамента разкрива, че спретнатостта и ужасът в него вървят ръка за ръка. Малкият едностаен апартамент е чист и подреден, рибката е нахранена и аквариумът й е почистен, а в същото време навсякъде се носила миризмата на разлагаща се плът.

Фризерът 

Поставената кутия с готварска сода, която е била в хладилника, за да абсорбира вонята на отсечената и разлагаща се глава, не е вършила кой знае каква работа. Във фризера имало още три глави, спретнато подредени в найлонови торби и завързани отгоре с пластмасови телчета.

Пиян и опасен

От този момент, до последния арест на Джеф през 1991 г., животът се превръща в низ от неочаквани обрати за Лайънъл и съпругата му. Понякога им се струва, че Джеф се справя добре, но изведнъж се оказва, че съвсем не е така. Сякаш се чувства отлично в армията, но неочаквано е изхвърлен заради постоянното му пиянство. След това се премества при баба си, намира си работа, но скоро е арестуван за пиянство и неприлично поведение. Положението се влошава със засилването на алкохолизма и емоционалните му проблеми; неприлично излагане на публично място, гавра с дете и накрая най-ужасното – арест за многобройни убийства. Всеки път Лайънъл застава зад него, плаща на адвокат, убеждава го да потърси лечение и стиска палци, че Джеф ще се поправи. Всеки път надеждите му са пресрещнати от някоя нова и още по-сериозна трудност. Лайънъл започва да разбира, че синът му е напълно неподатлив на неговото влияние.

Още през 1989 г., когато Джеф е съден за гавра с дете, Лайънъл чувства, че неговият син:

„… никога няма да бъде нещо повече от това, което е – лъжец, алкохолик, крадец, ексхибиционист и насилник на деца. Не можех да си представя как се е превърнал в толкова развалена душа… За първи път не вярвах, че моите усилия и помощ ще бъдат достатъчни да го спася. Нещо липсваше у Джеф… ние го наричаме „съвест“… което бе или мъртво, или изобщо никога не бе съществувало“.

Д-р Джеймс Фокс, декан на Колежа по криминално правосъдие към Университета в Бостън и признат експерт по серийните убийци, твърди, че:

„Не бихме могли по никакъв начин да предскажем тази трагедия, без значение колко странно е било поведението му“. Той отбелязва също, че е неправилно да се обвиняват родителите на Дамер за това, в което се е превърнал.
„Още от времето на Зигмунд Фройд обвиняваме родителите за всичко лошо, което вършат децата им… Виновникът е Дамер. Не баща му, нито неговото семейство, нито полицията“.

Според Фокс, Дамер е необичаен сериен убиец:

„Той се вписва в стереотипа за човек, който е напълно извън контрол, а самият той е контролиран от собствените му фантазии. Разликата е в това, че повечето серийни убийци спират, веднъж щом жертвата им умре. Това е тяхната крайна цел. Те ги връзват; харесват звука от писъците им и как се молят за живота си. Това кара убиеца да се чувства велик, превъзхождащ, могъщ, доминиращ… В случая с Дамер всичко се развива постмортем… цялото „забавление“ започва, след като жертвата умре… Той живее в богат измислен свят, в който се фокусира върху пълния контрол над хората… Тази фантазия, в комбинация с омразата, която вероятно изпитва към себе си, проектира върху жертвите си. Ако изобщо се е чувствал неудобно от собствената си сексуална ориентация, за него е било много лесно да проектира това чувство върху жертвите си и да ги накаже, наказвайки индиректно самия себе си“.

Серийни убийства, психопатология, некрофилия, канибализъм – тези явления не са уникални за нашите модерни времена. Отговорите, обясняващи тези феномени, влизат и излизат от мода. Днес  генетиката е предпочитаното пред бихевиоризма обяснение на въпроса защо хората се превръщат в престъпници. В случая с Джефри Дамер това може би е единственото обяснение.

Делото 

Охранителните мерки, взети за процеса срещу Джефри Дамер, са уникални за историята на град Милуоки:

„Съдебната зала е проверена за бомби от обучено да надушва експлозиви куче, а всеки допуснат вътре е претърсван и проверяван с метален детектор… В залата е монтирана бронирана преграда от стъкло и метал, с височина 2,50 м., която да изолира Дамер от публиката“. (Шуорц).

От стоте места в залата, 23 са предназначени за репортерите, 34 за семействата на жертвите, а останалите 43 за обикновени зрители.

Ключовите играчи

Ключовите играчи в тази съдебна зала, освен самия Джеф Дамер, са съдия Лорънс Грам, окръжен прокурор Майкъл Маккан и адвокатът от защитата Джералд Бойл, който е защитавал Дамер и в миналото. Лайънъл и Шари Дамер присъстват на заседанията всеки ден.

На 13 юли 1992 г. Дамер игнорира съвета на адвоката си и пледира за виновен, но поради невменяемост. Според Дон Дейвис в книгата „Убийствата в Милуоки“:

„… изявлението му обръща делото нагоре с краката. Сега, вместо да трябва да доказва, че клиентът му не е извършвал убийствата, адвокатът на защитата Джералд Бойл трябва да разгърне един от най-кървавите свитъци, разглеждани някога в американска съдебна зала. Неговата задача е да убеди съдебните заседатели, че Дамер е луд, тъй като само умопобъркан човек би могъл да извърши подобни неща“.

Майк Маккан от друга страна трябва да докаже, че обвиняемият не е луд според буквата на закона. Той е знаел, че онова, което върши е лошо, но го е направил въпреки това. С други думи Джефри Дамер е зъл психопат, който е подмамвал жертвите си и ги е убивал хладнокръвно.

Кандидатите за бъдещи заседатели са предупредени:

„Ще чуете неща, които не сте мислели, че съществуват в истинския свят. В този случай“ – казва им Бойл, – „ще слушате за сексуални сношения преди смъртта, по време на смъртта и след смъртта. Ще бъдете толкова отвратени от чутото, че може би няма да искате да слушате повече“.

Бойл и Маккан отхвърлят потенциалните заседатели, които им се струват предубедени към хомосексуалистите или не одобряват лечението при психиатър.

Ан Шуорц си спомня втория ден от избирането на заседатели. Преди кандидатите да бъдат повикани в залата Бойл вдига над главата си един жълт вестник, чието заглавие на първа страница гласи: „Убиец-канибал от Милуоки изяжда своя съкилийник“.

„Всички се засмяхме“ – спомня си Шуорц, – „особено Джефри Дамер… Той беше привлекателен, когато се смееше… Сега можех да разбера как толкова много хора са се подлъгали по него“.

На 29 януари 1992 г. е избран съставът на журито, плюс двама резервни заседатели. Сред тях има само един чернокож, което предизвиква негодувание у семействата на жертвите. Целият случай успява сериозно да наелектризира расовите полюси в обществото, още от момента в който хората чуват историята на Гленда Клийвланд и разбират, че повечето от жертвите са били черни. Сега изглежда сякаш това жури от шестима бели мъже и седем бели жени е просто още един пример за расова несправедливост.

Защитата на Бойл включва 45 свидетели, които ще говорят за странното поведение на Дамер и ще се опитат да покажат, че неговите сексуални и умствени отклонения са му попречили да разбере природата на престъпленията си. Наяве ще бъдат изкарани всички зловещи подробности от онова, което Дамер е причинявал на жертвите си, и всяка кошмарна идея, която се е зараждала в главата му. Целта е да се убеди журито, че подобни действия и мисли не биха могли да се родят в съзнанието на здравомислещ човек.

Бойл подхвърля следния въпрос на съдебните заседатели: „Той зъл ли е или е болен?“. Ако съдебните заседатели могат да гласуват в онзи момент, вероятно ще се съгласят с тезата на Бойл за невменяемостта на клиента му.

Маккан се изправя, за да представи случая си:

„Дамер е майстор в манипулациите и измамите, който е знаел точно какво прави във всеки един момент. Той е в състояние да пуска и възпира импулсите си с лекотата, с която се включва и изключва осветлението. Дали е нападал останалите войници, докато е служил в армията? Или колегите си студенти в Щатския университет в Охайо? Убийствата не са дело на луд човек, а резултат от педантично планиране“.

Двама детективи се редуват да прочетат признанията на Дамер, състоящи се от 160 страници – истински каталог от сексуални перверзии. Детектив Денис Мърфи заявява, че Дамер е „чувствал огромна вина за стореното. Чувствал е, че е съвършено зъл“. След това цитира самопризнанията на Дамер:

„Трудно ми е да повярвам, че едно човешко същество би могло да извърши онова, което съм направил, но знам, че съм го сторил“.

Той твърди, че страхът му да не бъде заловен е бил надвиван от възбудата, която е изпитвал, когато е упражнявал пълен контрол.

Битката на психиатрите за това дали Дамер е бил отговорен и способен да контролира действията си според буквата на закона, изглежда обърква журито.

В своята заключителна реч Бойл рисува за журито диаграма, която приема формата на колело. В центъра на колелото е Дамер, а всички спици, излизащи от него, представляват елементите на неговото умствено отклонение. Адвокатът ги изрежда на глас:

„Черепи в килера, канибализъм, сексуални отклонения, пробиване на дупки в черепа, създаване на зомбита, некрофилия, непрекъснато пиене, намерение да създаде олтар, лоботомии, сваляне на плътта от костите, препариране, ходене по гробищата, мастурбация… Това е Джефри Дамер, влак-беглец, спускащ се по релсите на лудостта…“

Маккан го опровергава:

„Той не е влакът-беглец, а неговият машинист! Задоволявал е собствените си необичайни сексуални потребности. Дами и Господа, заблудил е много хора. Моля Ви, не се оставяйте да бъдете изиграни от този убиец“.

Журито заседава в продължение на пет часа и решава, че Джефри Дамер не заслужава да прекара остатъка от живота си в болницата, а в затворническа килия. Той е признат за виновен по всяко от петнадесетте обвинения.

Ан Шуорц, която отразява процеса на Дамер за „Милуоки Джърнъл“, казва:

„Бях удивена от това колко нормален изглеждаше и звучеше този човек… В денят, когато бе прочетена присъдата на Дамер, чух неговото спокойно и убедително изявление пред съда и се замислих колко лесно самата аз бих могла да се излъжа в него“.

Краят на пътя

Извинението на Дамер за продължилата 13 години кървава баня покрива цели четири, напечатани на пишеща машина, страници:

„Ваша Чест, 
Всичко свърши. Никога не съм се опитвал да се измъкна. Никога не съм искал свобода. Исках смърт за себе си. Този процес разкри пред света онова, което съм извършил, и показа, че не съм го направил подтикнат от омраза. Никого не съм мразил. Знаех, че съм болен или зъл, или и двете едновременно. Сега смятам, че съм просто болен. Докторите ми разказаха за моето заболяване и сега получих някакво спокойствие. Знам колко много вреда съм причинил… Благодаря на Бога, че няма да мога да причинявам повече. Вярвам, че само Исус Христос може да ме спаси от греховете ми… Не моля за снизхождение“.

Той е осъден на 16 последователни доживотни присъди, което се равнява на 957 години затвор…

Дамер се приспособява много добре към затворническия живот в изправителния институт „Колумбия“ в Портидж, Уисконсин. В началото не е допускан до останалите затворници, заради собствената му безопасност. Така се случва, че на 3 юли 1994 г. Дамер е нападнат по време на църковната служба от кубинец, когото вижда за първи път.

Примерният затворник успява да убеди управата на затвора да му позволи повече контакти с другите затворници. Той е пуснат да се храни в столовата и получава санитарна работа, която върши в екип с други осъдени.

Поради някаква странна причина го слагат да работи заедно с двама крайно опасни мъже: Джеси Андерсън – бял мъж, който е убил съпругата си и след това е хвърлил вината върху чернокож – и Кристофър Скарвър – чернокож, халюциниращ шизофреник, осъден за убийство и вярващ, че е син Божи. Не е трудно да си представим как Скарвър е гледал на Андерсън и на Джеф Дамер, погубил толкова много черни мъже. Комбинацията е катастрофална.

В утрото на 28 ноември 1994 г. пазачът оставя тези трима мъже сами, за да си вършат работата. Двадесет минути по-късно пазачите се връщат, за да намерят Дамер с разбита глава и Андерсън фатално ранен. Изглежда Скарвър им е показал какво мисли за тях с помощта на окървавената дръжка от метла, която държи в ръцете си. Джефри Дамер е обявен за мъртъв в 9:11 часа.

ФИЛМЪТ на Netflix 

снимка 4 – https://www.netflix.com/bg/title/81287562

Зловещ рекорден рейтинг

Драмата на Netflix за серийния убиец Джефри Дамер привлича огромен брой гледания, но също така и критики от хора, които я възприемат за напълно безчувствена, пише BBC. 

Сериалът от 10 епизода DAHMER – Monster: The Jeffrey Dahmer Story разказва за убийствата на 17 момчета и млади мъже, много от които чернокожи и гей, извършени от Джефри Дамер между 1978 и 1991 г. в Уисконсин. Престъпленията на Дамер включват канибализъм и некрофилия. Той е осъден през 1992 г. и е убит в Колумбийския затвор две години по-късно от чернокожия затворник Кристофър Скарвър.

В ролята е избран Евън Питърс , който в Аmerican horror story направи фурор с влизането му в различни роли. 

Рапърът Boosie BadAzz написа в Twitter, че “чернокожите хора трябва да бойкотират сериала, защото извършеното от Дамер е брутално.”

Сурово и безчувствено…

Сестрата на една от жертвите описва драмата на Netflix като сурова и безчувствена. През 1992 г. Рита Исбел, чийто брат Ерол Линдзи е убит, когато е на 19 години, дава емоционално изявление по време на съдебния процес срещу Данъм. Тя казва, че не е била информирана, че това ще бъде пресъздадено в поредицата от 10 части на Райън Мърфи. Сестрата на една от жертвите описва драмата на Netflix като сурова и безчувствена. През 1992 г. Рита Исбел, чийто брат Ерол Линдзи е убит, когато е на 19 години, дава емоционално изявление по време на съдебния процес срещу Данъм. Тя казва, че не е била информирана, че това ще бъде пресъздадено в поредицата от 10 части на Райън Мърфи.

„Притесних се, когато видях себе си в тази част от сериала, когато видях името ми да се появява на екрана и актрисата да произнася дословно точно това, което казах аз“, споделя тя пред Insider. 

Ан Шварц, журналистката, която разкри историята за престъпленията на Дамер през 1991 г., казва пред Independent, че стрийминг сериалът е “пожертвал точността в името на драмата”. Бившата криминална журналистка заявява, че сериалът “няма голяма прилика с фактите по случая” и че “пресъздаването на полицаите в Уисконсин като расисти и хомофоби е неправилно”. В отговор на критиките, в официалния синопсис на сериала на Netflix се посочва, че той разкрива безсъвестни престъпления, съсредоточени около пренебрегваните от институциите жертви и техните общности.

„Те са засегнати от системния расизъм и провалите на полицията, позволили на един от най-известните серийни убийци в Америка да продължи убийствената си лудост повече от десетилетие.“

Рекорден рейтинг биещ всичко създадено от Netflix до сега!!! 

Наред с полемиките около сериала, той достига най-високите числа на гледаемост за чисто нов сериал през първата седмица след качването му на стрийминг платформата, откакто тази система за рейтинг стартира през юни 2021 г., съобщава IndieWire.

Поредицата, в която зловещият образ на Дамер е пресъздаден от актьора Евън Питърс, е гледана 196, 2 милиона часа през първите седем дни. За момента е номер едно сериал в Netflix в повече от 60 страни. Отзивите на критиците са смесени. The Guardian използва формулировката “почти негледаемо гадно”, посочвайки, че единственото добро нещо, което сериал като този може да направи, е да свали прожекторите от убиеца и да покаже кои всъщност са били жертвите.

Hollywood Reporter обяви поредицата за “вбесяваща каша”, добавяйки, че свеждането на повечето от жертвите и техните семейства до тяхната болка е по-близо до експлоатирането на тази болка, отколкото до отдаването на почит на убитите и всички засегнати от престъпленията на Дамер.  

Пол Таси от Forbes обаче казва:

„Не знам дали „харесване“ е точната дума, тъй като гледането на сериала причинява доста безпокойство, но мисля, че е свършена много добра работа, за да се запази фокусът върху жертвите, некадърността на полицията и щетите, които Дамер оставя след себе си.”

Освен бруталната жестокост на Дамер, сериалът засяга и темата за превръщането му в комиксов герой за феновете, които той натрупва и от които получва писма в затвора с молби за автограф от него срещу няколко долара. 

Филмът е нещо ново, но определено кара всеки човек да се замисли, дали познава хората около себе си…