Матилда: Чувството за вина е за живите
„Видях я само веднъж. Очите ѝ бяха безвремие. Усмивката – граница между ласка и гилотина.“
— Записка, открита в джоба на последната ѝ жертва.
1. Имало едно време една жена, която никой не познавал истински, но всички се кълняли, че са обичали…
Имало едно време една жена, която никой не познавал истински, но всички се кълняли, че са обичали. Казвала се Матилда. Селото, в което живеела, било малко петно на картата, сгушено между борови гори, мъгла и ръждясали спомени. Там хората не говорели за любов – говорели за мълчание. А тя била неговата висша форма.
Матилда не била просто красива. Тя била обгърната в нещо по-дълбоко – аура на гибелна предопределеност. Като последната чаша вино преди отровата, като тишината в стая с отворен прозорец посред нощ.
Първият ѝ съпруг умира от сърдечна недостатъчност. Вторият се удавя в собствената си вана. Третият просто… изчезва.
Селото започва да шепне. Не на глас. По очите им личало. Всеки знаел, но никой не питал. Защото всеки мъж мечтаел да бъде следващият. Защото никой не вярвал, че ще бъде последният.
II. Под пода, под кожата, под всичко
Матилда имала тайна. Не просто любовна, а геометрична – точно изчислена и внимателно изпълнявана. В избата ѝ имало яма. Дълбока, тясна и влажна. Не толкова дълбока, че да убие веднага. Но достатъчна да накара тялото да лежи в агония, докато животът си отиде.
Мъжете влизали с усмивка. Излизали само в мълчанието на пръстта.
След всяка смърт, Матилда почиствала ритуално пода, запалвала свещ и водела дневник. Единственото нещо, което не изгаряла. В него описвала всеки мъж, всяка вечер, всяка последна дума.
Тези дневници ще бъдат открити десетилетия по-късно…
III. Престъпление по навик: погребани без камбанен звън
Криминалната хроника, открита в стар полицейски архив:
„Осемнадесет мъже. Всички изчезнали в рамките на пет години. Общото между тях – ергени, без семейства, пристигнали в селото за работа или просто преминаващи. Нито едно тяло открито. Само слухове. Само името ѝ – Матилда.“
Разследването било повърхностно. Всичко се случвало преди ерата на ДНК и социални мрежи. Докато някой не проговорил. Малко момче, което носело дърва до къщата ѝ, казало:
„Госпожата храни сянката в мазето.“
С тази фраза започнало падението ѝ…
IV. Лов на вещица или правосъдие от подземния свят?
Селото се вдигнало. Не с документи. А с камъни. Не с обвинения. А с викове. Матилда не избягала. Чакала ги. Била облечена в черно, с червени устни, с черна свещ в ръка.
Те не я били. Не я изгорили. Те я зазидали.
Вътре, в стената на същото мазе, точно срещу ямата, която била отворена и дишаща. Като да я накарат да гледа жертвите си. Завинаги. Камък след камък. Хоросан след хоросан.
Никой не казал молитва. Само звукът на мистрията останал да ехти.
V. Призраци не умират — те чакат
След това къщата била заключена. Старата врата закована. Години минавали. После някой чул глас. Във вятъра. В мрака. От стената. Шепот:
„Не бяха достатъчно…“
През 1923 г., при реставрация, стената била съборена. Вътре намерили останки. Женски скелет, седнал, със счупени нокти и лице, насочено към празната яма. По стената – драскотини, в които можело да се прочете:
„Любовта е капан. Аз бях въдицата.“
VI. Досието на вещицата – епилог от полицейските записи
Име: Матилда Дюрон
Престъпления: Убийства по лична преценка, предумишлено заличаване на следи, ритуално манипулиране на жертви
Статус: Без съд, без погребение, без разкаяние
Коментар на следователя: „Смъртта не е страшна. Страшно е това, което може да се скрие в живота преди нея.“
