Джак Изкормвача
Джак Изкормвача
Ако се замислим по днешните стандарти и статистика за престъпност Джак Изкормвача едва ли би заслужил място в централната новинарска емисия. Присъдата му все пак е, че е убил само пет проститутки. Днес е малко вероятно някой да оплаква убита проститутка по-същия начин както би оплаквал хубавите колежанки, станали жертви на Тед Бънди. Това е така, защото…
Обществото ни е закоравяло от смразяващите престъпления, случващи се постоянно!
Няма как да не се запитаме, като не е толкова страшен този персонаж, защо след повече от сто години все още се пишат книги, статии, пиеси и дори сценарии за филми и др.

Причината е в това, че историята на Изкормвача представлява класическата загадка за всеки един човек от типа: „кой го направи?“.
Повече от век неговият случай е не само постоянно глождеща мистерия за криминалистите, но и за професионалистите и детективите. Самите събития около него притежават голямо количество свръхестествени и ужасяващи елементи.
Той се появявал ненадейно, скрит в прегръдката на вечерта, убивал бързо и свирепо и изчезвал без следа. След това, без очевидна причина, задоволявал жаждата си за кръв с още по-жестока бруталност. Накрая изчезнал завинаги.
Първата жертва
В ранната петъчна утрин, на 31 август 1888 г., конярът Чарлс Крос пресичал улица Бъкс Роу в Уайтчапъл и се натъкнал на входа към едната конюшня на нещо, изглеждащо като брезент.
Приближавайки се, Крос установил, че това било тялото на жена легнала по гръб. Полата ѝ била вдигната почти до кръста и била обляна в кръв. Забелязал и мъж, минаващ наблизо и го повикал:
„Елате да видите! Жената е или пияна, или е станала жертва на нападение. Нека да ѝ помогнем да стане.“
Докато се опитвали да помогнат на жената в тъмната уличка, двамата не забелязали кървавите рани по тялото. Разрезът на гърлото ѝ бил толкова голям, че без да осъзнаят отделили главата от тялото ѝ. Виждайки, че жената не става, оправили полата ѝ в името на благоприличието и тръгнали да търсят полицай, за да ѝ „помогнат“.
След броени минути полицейският служител Джон Нийл случайно се натъкнал на тялото на жената по време на рутинната си обиколка. На светлината на фенера си той забелязал кръвта по тялото. Широко отворените ѝ очи се взирали безжизнено в небето. Полицай Нийл усетил последни остатъци от телесна топлина в ръцете ѝ, когато я докоснал за пулс. Уплашен, той изкрещял на своя колега да доведе лекар и линейка.
Без да губи време полицаят събудил живущите наоколо и ги разпитвал настойчиво дали са чули нещо подозрително, но без успех.
След броени минути д-р Рийс Луелин пристигнал на местопрестъплението и вече преглеждал трупа на жената. В доклада си, той описал, че раните по гърлото ѝ са били фатални. Тъй като тялото ѝ е още топло и меко, докторът заключил, че била мъртва от около половин час.
Гърлото ѝ било прерязано два пъти, прекъсвайки трахеята и хранопровода.
„Убиецът трябва да е бил много силен!“
– Подчертал в доклада си той.
Жената със сигурност е била убита на това място, но на земята имало много малко кръв. По-голямата част от нея била попила в дрехите ѝ, защото били от вълна. Тялото било откарано в моргата на улица „Олд Монтагю“ за допълнителен анализ.
Докато събличали трупа, инспектор Спратлинг забелязал, че по стомаха ѝ също имало нанесени рани. Той помолил д-р Луелин да прегледа по-подробно убитата и да даде подробен доклад.
Лекарят установил, че жената е била ударена от лявата страна на долната челюст, от което е изпаднала в безсъзнание. На корема ѝ имало дълга, дълбока рана от нож и няколко по-леки, нанесени със същото оръжие. Сякаш убиецът се е колебаел? Според лекаря извършителят бил левичар, а оръжието – нож с дълго острие.
По-късно обаче той вече не бил толкова сигурен, че извършителят е използвал лявата си ръка.
Съществуват няколко теории за това как са били нанесени раните. Авторът Филип Съджън предлага най-убедителната:
„Ако гърлата на жертвите са били прерязвани, докато са били още живи и изправени, то тогава кръвта бликнала от раната е щяла да изцапа предната част на облеклото им. Но по гърдите им не е открита никаква кръв. Част от кръвта, изтекла от гърлото, оформя малка локва на паважа, а останалата е абсорбирана от задната част на дрехите. Кръвта от раната на стомаха в по-голямата си част остава в коремната кухина. Това предполага, че нараняванията са нанасяни, докато жертвите са лежали по гръб, най-вероятно вече мъртви.“
Разпознаването нямало да бъде лесно…
Окаян и жесток живот
„Тази улица е в Източната част (Ийст Енд), който е огромен район… плашещо място… неприятна плетеница от коптори, криещи чудовищни човешки тайни. Населен от мръсни мъже и жени, живеещи от… джин, където яките и белите ризи са непознати удобства, където всеки на улицата е с посинено око и несресана коса. “
– Артър Морисън, „Разкази от Жестоките улици“.
Във Викторианска Англия – Източната част на Лондон е място забравено от обществото, икономически и социално. Дори забравено от Бога. В пренаселените коптори живеели около 900 000 души. Тук стадата добитък били превеждани през улиците на Уайтчапъл към близките кланици, където бивали убивани с чук, мучащи и блеещи от болка и страх. Улиците- покрити с кръв и екскременти. Боклукът и не добре направената канализация допринасяли за всеобщата смрад в района.
Повечето обитатели на къщите живеели под наем в окаяни условия:
„Всяка стая в тази изгнила и опушена кооперация приютява едно, често и две семейства. Санитарният инспектор се натъква на баща, майка, три деца и четири прасета, живеещи в едно мазе! В друга стая мисионер открива мъж, болен от дребна шарка, неговата съпруга, възстановяваща се след осмото раждане, и децата им, тичащи наоколо полуголи и мръсни. В подземната кухня живеят седем души, а в същата стая на масата лежи малко мъртво детенце. Друго помещение се обитава от бедна вдовица и нейните три деца, едно от които е мъртво от тринадесет дни! “
– Андрю Миърнс, „Горчивият плач на лондонските изгнаници“ .
Голяма част от хората живеели ден за ден, защото са от бедната работническ класа. Над половината от децата родени в Ийст Енд умирали преди да навършат пет години. Тези, които оцелеят, често били умствено или физически увредени. Проституцията била единственият сигурен способ, чрез който една самотна жена или вдовица би могла да се изхранва. Според полицейските статистики през 1888 г. в Уайтчапъл е имало около 1 200 проститутки, като в тази бройка не са включени жените, работещи само от време на време. С тях бройката ставала над 3 000 +.
В града по това време съществували над 200 приюта, подслоняващи около 9 000 души. Спалните представлявали дълги стаи с редици от легла, гъмжащи от паразити,насекоми, плъхове и мръсотия. В случай, че не била заработила достатъчно, за да си плати за легло, жената трябвало да намери мъж, който да се съгласи да я вземе в неговото, естествено срещу сексуални услуги. В противен случай се налагало да спи на улицата, където било доста опасно.
Европейските заселници допринесли за многобройните подобрения на градската управа и благоустройството, но Уайтчапъл все още останал известен с мизерията и престъпленията си. В нищетата на претъпканите сгради, тесните и тъмни улички и алеи, един убиец намерил идеалното място за своите престъпления.
Убити били няколко жени и това довело до масова истерия в населението.
Кожената престилка
Тъй като жителите на Уайтчапъл били твърдо убедени, че престъпленията срещу Марта Тейбръм, Ема Смит и Поли Никълс са свързани, натискът върху полицията да се заловят отговорните бил огромен. Три хипотези за възможните извършители витаяли във въздуха:
- Банда крадци, като онези, нападнали и обрали Ема Смит.
- Рекетьори, които изнудват проститутките за пари и ги убиват, ако не си платят.
- Маниак, който убивал жени наред.
Като се имало предвид финансовото положение на жертвите, първите две теории не изглеждали правдоподобни, полицията се спряла на третата хипотеза. Вестник „Ийст Лондон Обзървър“, коментирали убийствата на Тейбръм и Никълс:
„Двете убийства, които стреснаха Лондон миналия месец, са необичайни, защото жертвите са повече от бедни. За мотив като обир, изобщо не може да става дума. Прекалената агресия, наблюдаваща се и в двата случая, говори, че извършителят на престъпленията е умопомрачена личност, тъй като жестокостта е отличителната черта и при двете убийства.“
Към министъра на вътрешните работи била отправена молба да обяви награда за разкриването на престъпника. Министър Хенри Матюс все още нямал представа с какво си има работа и не се съобразил с искането, като пренесъл цялата отговорност върху столичната полиция.
Дори и в дегашно време, при наличието на всякакви модерни технологии, един сериен убиец представлява огромно предизвикателство за която и да е полиция!
Някои престъпници никога не са заловени, въпреки всичките умения и знания на органите на реда. Лондонската столична полиция в онази Викторианска епоха работила в почти пълен мрак, в сравнение с днешните органи на реда и техните модерните лабораторни технологии. Отпечатъци от пръсти, определяне на кръвна група и други опорни стълбове на днешните следователи, все още били в далечно бъдеще. Дори заснемането на местопрестъплението и това на жертвите не било особено честа практика. Не всеки е можело да си позволи фотограф и фотоапарат през това време. В Скотланд Ярд не разполагали с криминална лаборатория до 30-те години на XX век.
Днешната полиция разполага със сложни профайлърски техники, с помощта на които идентифицира серийните убийци, както и с огромни база данни от информация, с чиято помощ криминалистите и психолозите могат да определят с какъв точно престъпник си имат работа. През 1888 г. полицаите не знаели за съществуването на сексуални психопати, тъй като Англия станала свидетел на подобни престъпления за първи път.
Докато търсила убиеца на Поли Никълс, полицията се натъкнала на странната история за мъж, известен като „Кожената престилка“, който карал проститутките да му дават парите си, като ги заплашва с побой. Според вестник „Star “ мъжът бил еврейски майстор на чехли със следното описание:
„ Според очевидците той е висок около 1,85 м и носи тъмна, тясна шапка. Едър е и има необичайно дебел врат. Косата му е черна и късо подстригана, а възрастта му е около 38-40 години. Има малък, черен мустак. Отличителна част от облеклото му е кожената престилка, която винаги носи… Изражението му е зловещо и плашещо според жените, които го описват. Очите му са малки и блестящи. Устните му обикновено са изкривени в отблъскваща озъбена гримаса“.
Цялата тази публичност и страхът от саморазправа принуждават „Кожената престилка“ да изчезне в забвение.
Тъмната Ани
Ани Чапмън, позната на приятелите си като „Тъмната Ани“ била напълно пропаднала жена. Постоянно бездомна – когато имала пари, прекарвала нощите си в приют, в противен случай се лутала из улиците в търсене на клиенти, от които да изкопчи нещичко за пиене, храна и подслон.
Тази бездомна проститутка била на 47 години по времето на смъртта си. Интересното е, че през 1869 г. животът й е бил съвсем различен. Тогава тя била съпруга на кочияша Джон Чапмън. Имала три деца, едно от които умира от менингит, а друго било инвалид. Болестите и тежкото пиянство на двамата съпрузи сложили край на брака им. Нещата за Ани станали още по-лоши, когато Джон умрял и тя загубила и малката финансова сигурност на неговата издръжка.
Ани изпаднала в депресия, която лекувала с тежък алкохолизъм, и се прехранвала с плетене и продаване на цветя, които крала от гробища или градинки. В крайна сметка, въпреки липсващите си зъби и грубата си фигура, станала проститутка. Обикновено се разбирала добре с колежките си, но в седмицата преди смъртта си се сбила с една жена заради парче сапун. В боя Ани получава насинено око и удар в гърдите.
В петък на 7 септември 1888 г. Ани споделила на своя колежка, че не се чувствала добре. Тя не знаела, че е болна от туберкулоза.
„ Трябва да се стегна и да изкарам малко пари, за да не спя на улицата. “
– казва тя на приятелката си Амелия.
Около 2 часа в съботната нощ на 8 септември леко пийналата Ани била изхвърлена от приюта, за да заработи пари за леглото си. По-късно същата сутрин била открита в задния двор на улица „Ханбъри“ №29 в Спиталфийлдс.
Мястото се намирало точно срещу местния пазар. В сградата живеели 17 души, като пет от стаите гледаи към мястото на убийството. Някои от прозорците на тези стаи са били отворени в онази нощ.
Пазарът отварял в 5 часа сутринта…
Джон Дейвис, застаряващ кочияш, който живеел в сградата заедно с жена си и тримата си синове, се натъквал на тялото на Ани малко след 6 часа сутринта. Той забелязал, че полата й биля вдигната до кръста. Отишал да търси помощ и се върнал с двама работници. Когато полицията най-сетне била повикана, всички обитатели на сградата са вече будни и на мястото. За жалост никой не е чул или видял нищо.
Д-р Джордж Бегстър Филипс, хирург-ветеран от полицията бил повикан на местопрестъплението и описва видяното в доклада си:
„ Заварих тялото на починалата да лежи по гръб в задния двор… Лявата й ръка бе поставена на лявата й гърда, а краката й разкрачени, с колене сочещи навън. Лицето й бе подуто и обърнато на дясната страна, като езикът се подаваше между предните зъби, без да излиза извън устните, тъй като бе твърде подут. Част от вътрешностите й лежаха на земята от дясната страна на тялото й, все още свързани със коремната кухина. Имаше голямо количество кръв, а част от стомаха й бе намерен на земята, над лявото й рамо… Тялото бе студено, с изключение на малко остатъчна топлина под вътрешностите вътре в тялото й. Все още нямаше вкочанясване, но имаше признаци за началото на такова. Гърлото бе дълбоко прерязано. Забелязах, че разрезът е назъбен и обхваща почти цялата шия.“
Д-р Филипс определя, че Ани Чапмън е мъртва от приблизително 2 часа. Липсата на викове, които могат да бъдат чути от жителите на сградата, се обяснява с това, че тя е била задушена до безсъзнание и след това гърлото й е било прерязано.
Жертвата е убита на същото място. До краката й са намерени нейните вещи – малко парче плат и два гребена, очевидно подредени по някакъв начин.
Показанията, които д-р Филипс дава на дознанието, хвърлят повече светлина за жестокостта на убийството. Убиецът е хванал Ани за брадичката и е прерязал дълбоко гърлото й от ляво надясно, вероятно опитвайки се да я обезглави. Това е причината за смъртта. Коремните разрези, описани в медицинския журнал „Лансет“ на 29 септември, са направени след смъртта:
„Коремната област е напълно отворена. Вътрешностите са извадени от тялото и поставени до рамото на трупа; матката, горната част на вагината и две-трети от пикочния мехур са напълно отстранени. От тези органи не е намерена никаква следа, а разрезите са извършени изключително умело, без да докоснат ректума и разделяйки вагината така, че да се избегне нараняване на шийката на матката. Това очевидно е дело на професионалист или на лице, имащо голям опит в анатомията и патологията.“
Д-р Филипс, който бил хирург от 23 години, е изненадан от майсторството на разрезите, направени за изключително кратко време и споделил, че той самият едва ли би се справил с подобна задача за по-малко от половин час.
Съдебният лекар Уин И. Бакстър се съгласил с неговото мнение:
„Тялото не е разчленено, но раните са оставени от лице със значителни умения и знания по анатомия. Разрезите не са безцелни (като в убийството на Тейбръм). Извършителят е знаел точно какво търси и къде да го намери, какви трудности може да срещне и как да използва ножа си така, че да отстрани органа без да го увреди. Незапознат човек не би могъл да знае къде да търси или как да разпознае органа, когато се натъкне на него. Обикновените касапи не биха могли да се справят с подобна операция. Това би трябвало да е някой, който е прекарал доста време в залата за аутопсии.“
Филипс предположил, че оръжието на убийството не е щик или кожарски нож, а по-скоро тесен, тънък нож, с острие дълго около 15-20 см. Ножовете, използвани от касапите или хирурзите за ампутации, представлявали подобен инструмент.
Инспектор Абърлайн, натоварен с разследването на убийството на Поли Никълс, получил нареждане да помогне за разкриването на убийството на Чапмън, което попадало под различна юрисдикция. Главен инспектор в това разследване бил Джоузеф Чандлър от Столична полиция. Двамата инспектори били съгласни с хипотезата, че убийствата са дело на един и същ човек.
Разследването по случая Чапмън е също толкова трудно, колкото и това на Никълс.
Веществените доказателства – кожената престилка, кутия с пирони и парче желязо – били собственост на г-жа Ричардсън и нейния син. Които живеели в сградата. Пликове с надпис „полк Съсекс“ се продавали в местната поща в огромни количества. Освен това един от мъжете в приюта, където е отсядала Ани, я е забелязал да вдига този плик от кухненския под.
Продължителните разпити на близките на Ани не довели нито до заподозрени, нито до някакъв убедителен мотив за престъплението.
Свидетелите
Все пак разследването не било напълно безплодно, тъй като били открити трима важни свидетели. Един от които почти със сигурност е видял убиеца. Първият очевидец е синът на г-жа Ричардсън- Джон. Между 4:45 и 4:50 часа в сутринта на убийството той посещавал дома на улица „Ханбъри“, за да провери ключалките на мазето. Там майка му съхранявала разни инструменти и стоки.
Там, Джон отворил вратата към двора и седнал на стъпалата, за да отреже парче кожа от ботуша си, което наранявало крака му. Тъй като вече се съмвало, той можел да види от мястото си, че ключалките на мазето не са пипани. Също погледнал празния дво, заради някаква котка.
„Нямаше как да не забележа трупа, ако беше там.“
казва той на полицията.
Другият свидетел Албърт Кадош, живеещ в съседната сграда, споделил, че е чул гласове от задния двор малко след 5:20 ч. Единствената дума, която успял да долови е „Не“. Няколко минути по-късно, към 5:30 ч., чува шум от нещо удрящо се в оградата.
Най-важният свидетел е г-жа Елизабет Лонг, която отивала към пазара, минавайки през улица „Ханбъри“, чула часовника на пивоварната „Блек Ийгъл“ да отброява 5:30 ч. Забелязала мъж и жена да си говорят „близо до жалузите на №29“. Г-жа Лонг разпознала Ани Чапмън в моргата. За съжаление мъжът бил с гръб към нея, но тя правила всичко възможно да го опише.
Антисемитски настроения
Някои от търговците в района бързо усетили надигащото се антиеврейско настроение и се опитвали да го ограничат. Създали граждански комитет, състоящ се главно от еврейски бизнесмени. За председател на този комитет, в който постъпили 16 уважавани местни жители, бил избран Джордж Лъск, строителен предприемач и член на енорийския съвет. Сдружението било сформирано с цел да пази и съблюдава реда в квартала. Самюел Монтагю, евреин и член на Парламента за района на Уайтчапъл, предложил награда за залавянето на убиеца, действие, на което комитетът се противопоставил.
Във вторник на 11 септември, няколко дни след смъртта на Ани Чапмън, бил заловен прочутият бандит „Кожената престилка“. Човек на име Джон Пайзър.
Въпреки опитите на семейството му да го оприличи на жертва на злостни клюки, съществували значителни доказателства в подкрепа на факта, че Пайзър бил доста неприятна личност. Имал едно документирано дело за нападение с нож, за което е излежал 6 месеца. Обвиненията срещу него за рекетиране на проститутки така и не били изцало доказани.
Когато бил запитан защо е изчезнал след убийствата на Поли Никълс и Ани Чапмън, Пайзър отговорил, че брат му го е посъветвал да се покрие.
Пайзър имал алиби за убийствата на Никълс и Чапмън, така че е освободен, а на негово място са арестувани други заподозрени.
Доказателствата, сочещи към медицинското образование на убиеца, карали полицията да разшири търсенето си към по-горните обществени прослойки. От това повечето хирурзи и лекари съвсем не останали доволни.
Появява се нова жертва
В неделя на 30 септември 1888 г. руският евреин Луис Диемшуц карал каручката си с впрегнато пони по „Дътфийлд Ярд“ в Уайтчапъл. В двора на известен еврейски клуб вижда нещо да лежи на земята, близо до стената на сградата. Запалва клечка кибрит и установява, че това е жена.
Диемшуц се втурва в клуба и довежда на помощ един от членовете. Когато видели , че от тялото на жената се лее кръв, двамата тръгнали да търсят за полиция.
След няколко минути полицай Хенри Лам и неговият колега пристигнали на мястото. Лам записал в доклада си, че идвала топлина по лицето на жената, но не засичал никакъв пулс. Неговият партньор отишъл да доведе лекар. Лам записал, че не е забелязал никакви признаци за борба. Дрехите на жената били пипани като при предишните жертви.
В 1:16ч. на местопрестъплението пристигнал д-р Фредерик Блекуел със своя асистент. Той описал видяното така:
„Починалата лежеше на лявата си страна, перпендикулярно на входа, лицето й гледаше към дясната стена. Краката й бяха изправени, а стъпалата почти опрени до дясната стена на пасажа. Главата й лежеше зад колелото на файтона, а вратът на коловоза… Шията и гърдите й бяха доста топли, а краката и лицето й не толкова. Ръцете й бяха студени. Оцапаната й с кръв дясна ръка бе отворена и сложена на гърдите. Лявата ръка лежеше на земята и в леко притворената й длан имаше малко пакетче с бонбони, увити в салфетка. Изражението на лицето й бе доста спокойно. Устата бе леко отворена… На шията имаше дълъг разрез… започващ от ляво, на 2 инча под ъгъла на челюстта и вървящ почти успоредно с нея, прерязвайки дихателната тръба на две и свършващ от другата страна…“
Полицейският хирург Д-р Филипс се присъединил към Блекуел на местопрестъплението. Определили времето на смъртта около 12:36 – 12:56 часа през нощта.
Полицията продължила да разследва местопрестъплението, но не намерили нито следи, нито оръжието на убийството.
Още мистерии…
Докато полицията се занимавала с поредното убийство на ул. “ Уайтчапъл“ , нещо необикновено се случило на „Майтър Скуеър“. Наглед почтен район, пълен с бизнес сгради, банки, и складове, и с много малко жители. Вечер, след края на работния ден, „Майтър Скуеър“ се превръщал в тъмно и пусто място.
Площадът бил част от маршрута на полицай Едуард Уоткинс. Когато минавал оттам в 1:30 ч. всичко било спокойно. Но в 1:44 ч. осветявайки с фенера си един от ъглите на площада, се натъкнал на нещо ужасяващо.
В доклада си към полицията, той пише:
„Видях тялото на жена, лежаща по гръб с крака към площада и дрехи вдигнати до кръста. Гърлото й бе прерязано, а червата й изкочили навън. Коремът й бе разпран и тя лежеше в локва от кръв.“
Той изтичал до една от близките бизнес сгради, за да извика на помощ ген. Джордж Морис, пенсиониран полицай, работещ като нощен пазач. С помощта на свирката си той извикал още двама полицаи. Градската полиция започнала да претърсва района с надеждата да хване убиеца.
В 2:18 ч. д-р Фредерик Гордън Браун пристигнал на местопрестъплението и прегледал тялото. Той определил, че смъртта е настъпила преди около половин час.
Като цяло тази случка доста удивитела хората, защото броя на полицаите, патрулиращи наоколо по време на престъплението били над 20.
Както изглежда убиецът е хванал жертвата си на площада, убил е я, изкормил я е тихичко и е изчезнал безследно. Страховитото е, че всичко това му е отнело по-малко от 15 минути.
Ужасът не бил приключил за малкият квартал…
В 2:55 ч. полицай Алфред Лонг открил парче от окървавена престилка, лежащо пред входа на сграда на улица „Голстън“ в Уайтчапъл. Точно над плата, на черната тухлена стена било написано с тебешир следното послание:
„Евреите са онези, които няма да бъдат обвинени в нищо.“
Парчето от престилка принадлежало на жената убита на „Майтър Скуеър“ и полицията предполагала, че посланието било оставено от убиеца. До надписа бил поставен полицай, за да го пази, докато не бъде заснето от фотограф. Но преди да успеят да го заснемат комисарят на Столична полиция сър Чарлс Уорън наредил той да бъде заличен. Пред доста вестници той обяснил причините за това си решение, критикувано вече повече от век :
„Надписът беше на много видно място и не можеше да бъде скрит от очите на хората… Смея да твърдя, че ако го бяхме оставили, това щеше да предизвика яростна атака срещу евреите, чийто животи и имущество щяха да бъдат изложени на опасност. Това, че са различи по народност не ги прави лоши хора.“
Как убиецът е успял да извърши тези две престъпления и да напише посланието на стената за толкова кратко време, без да бъде забелязан от полицията, е повече от изненадващ.
Разпозната като Елизабет Страйд
След убийството полицията тръгнала от къща на къща, за да разпита всички жители на квартала.
Мъртвата жена билависока 1,53 м, с много бяла кожа и тъмнокестенява къдрава коса. В джобовете на дрехите й не намерили нищо, по което да бъде идентифицирана.
След няколко фалшиви следи, тя най-сетне била разпозната като Елизабет Страйд, родена през 1843 г. в Швеция. Тя е разказвала измислена история, според която е оцеляла след потъването на парахода „Принсес Алис“ в река Темза през 1878 г. В този инцидент са загинали съпругът й и двете й деца. Тази история й помагала да получи благотворителна помощ от Шведската църква в Лондон. Истината всъщност е, че съпругът й Джон Страйд бил оцелял при трагедията на река Темза и по-късно е починал в дом за бедни. Тя изкарвала хляба си с шиене и чистене, но от време на време припечелва допълнително като проститутка.
Според д-р Филипс жената била починала от раните на гърлото си. Този път нямало признаци за задушаване, но е възможно убиецът да е хванал Лиз за шала й, дърпайки главата й назад, докато е прерязвал гърлото й. Според д-р Блекуел убиецът бил човек „добре запознат с употребата на големи ножове“.
Този път се появявили много свидетели, които били видели Лиз преди смъртта й. Един от тях бил полицай Уилям Смит, който е видял Лиз да говори с мъж на улица „Бърнър“ в 12:30 ч. Мъжът бил на около 30 години, с тъмна коса и мустаци. Кожата му била мургава. Височината му е около 1,70 м. Носил на главата си мека шапка и бил облечен в костюм с бяла яка и вратовръзка. В ръцете си държал доста големичък пакет.
Друг важен свидетел бил Израел Шварц, който разказал на инспектор Суонсън:
„В 12:45 ч. Израел Шварц, живущ на улица „Хелън“ №22… вижда мъж да спира и да заговаря жена, стояща пред входа на сградата. Мъжът се опитва да издърпа жената на улицата, но я завърта и хвърля на стъпалата, при което тя извиква три пъти, но не много силно. От другата страна на улицата той вижда още един мъж, който си пали лулата. Мъжът, който е хвърлил жената на земята, извиква, очевидно на мъжа отсреща: „Липски“. Тогава Шварц ги отминава и продължава по пътя си, но по едно време усеща, че вторият мъж го следи, затова хуква да бяга и спира чак пред свода на гарата, но мъжът вече не е след него…“
Шварц идентифицира тялото на Лиз като жената, която е видял онази вечер и описва мъжа, който я е съборил на земята: възраст около 30 години, височина 1,70 м, светла кожа, тъмна коса, малък кафяв мустак, пълно лице, широки рамене; облечен в тъмно сако и панталони, черна шапка с козирка, не е държал нищо в ръцете си.
Вторият мъж е на възраст около 35 години, нисък, със светлокестенява коса, кафяв мустак, тъмен редингот, стара черна шапка и е държал глинена лула в ръката си.
Полицията приела много сериозно показанията на полицай Смит и Израел Шварц.
Появявили се още двама свидетели. Уилям Маршал живеел на улица „Бърнър“ №64 и е бил близо до мястото, на което е станало убийството.Той идентифицирал Лиз като жената, която е видял да говори с мъж на средна възраст, носещ кръгла шапка с връх, „каквато носят моряците“. Не успява да види лицето му.
Джеймс Браун също е видял Лиз само минути преди смъртта й в 12:45ч. Когато стигал до пресечката на улиците „Бърнър“ и „Феърклоу“, забелязал жената да говори с някакъв госпоин. Мъжът бил висок около 1,70м и носил дълго палто.
Описанието на мъжа, говорещ с Лиз, дадено от Смит, Маршал и Шварц, можело да се отнася за един и същи човек. За съжаление то не помагало на полицията да открие виновника.
Катрин Едоус
Убитата на „Майтър Скуеър“ жена била по-лесна за разпознаване, тъй като у нея намерили няколко квитанции от заложни къщи, които отвели полицията до Джон Кели – мъжът, с когото била живеела.
Катрин Едоус, позната на всички като Кейт, била приятна и щастлива жена. Също като останалите жертви и тя имала периодични проблеми с пиенето, които й създавали проблеми в семейството.
Кейт била родена през 1842 г.. Става сираче на 10 г, а на 16 г. се влюбила в Томас Конуей и заживяла с него на семейни начала. Връзката им продължила 20 години и двамата имали три деца. Побоите на Конуей и пиенето на Кейт довело до раздялата им през 1880 г. На следващата година тя се запознала с Джон Кели и станала негова любовница до края на живота си. Нейните приятели били уверени, че Кейт не е била проститутка, но е възможно да е заработвала допълнително пари по този начин.
Също както при смъртта на Поли Никълс и Ани Чапмън, гърлото на Кейт било прерязано дълбоко от ляво на дясно. Според показанията на д-р Браун:
„Стомахът бе отворен от гръдната кост до срамните части… Голяма част от вътрешностите бяха отстранени… и около 60 см от дебелото черво бяха изрязани… Перитонеалната ципа бе срязана, а левият бъбрек внимателно изваден и отстранен. Лявата бъбречна артерия беше прерязана. Това би могло да е сторено само от някой запознат с местоположението на бъбрека… Матката бе срязана хоризонтално, оставяйки само 3/4 инча. Останалата част от утробата беше премахната заедно с лигаментите. Вагината и шийката на матката бяха недокоснати“.
„Лицето беше много обезобразено. През долния ляв клепач минаваше четвъртинчов срез, а през десния клепач разрезът бе половининчов. През носа имаше дълбок разрез, започващ от левия край на назалната кост и стигащ до ъгъла на челюстната кост от дясната страна. Върхът на носа беше почти отделен от него.“
По лицето имало още много наранявания, сред които и отрязаното дясно ухо, което паднало от тялото, когато го вдигнали, за да го занесат в моргата.
Появил се важен свидетел – Джоузеф Лоуънд, който си тръгва от „Клуб Империал“ с двама свои приятели в 1:35 ч. Мъжете видяло мъж и жена, разговарящи в тясна уличка близо до „Майтър Скуеър“. Младият мъж бил облечен в тъмна горна дреха и носил карирана ловна шапка. Свидетелят разпознава жената. За жалост, девет минути след това Кейт Едоус е убита.
За надписа с тебешир, открит около час по-късно на улица „Голстън“, под който лежи окървавено парче от дрехите на Кейт.
Появили се три теории.
Първата е, че посланието не е написано от убиеца, а вече е било там, когато той е изпуснал или е поставил нарочно кървавия плат.
Втората, предложена от полицай Уолтър Дю, е, че посланието представлявало „предизвикателство на умопомрачен евреин, изпаднал в еуфория от кървавите убийства“. Единственият проблем с тази хипотеза е, че думата евреи (Jews) била написана неправилно (Juwes).
Третата хипотеза била, че посланието е нарочно съставено с цел да злепостави евреите и да отклони полицията от следите на истинския убиец. Точно тази възможност се смятала за най-правдоподобна от Скотланд Ярд и еврейската общност.
Който и да е бил авторът на надписа, той никога не е идентифициран.
Раждането на Джак Изкормвача
Стотици писма, за които се предполагало, че са написани от убиеца, били изпратени до полицията, вестниците и хора, участващи в разследването. Две от тези писма, написани от едно и също лице, станали причина за създаването на псевдонима „Джак Изкормвача“.
Следното писмо, написано с червено мастило, дало името на прочутия убиец. То било изпратено до „Началника“ на „Сентръл Нюз“ на 27 септември 1888 г.
„25 Септ: 1888
Уважаеми Началник,
Непрекъснато чувам, че полицията ме е заловила, но още дълго няма да ме пипнат. Посмях се, когато ги слушах как говорят, че са на правилната следа. Онзи майтап с Кожената престилка наистина много ми хареса. Ще преследвам курвите и няма да спра да ги изкормвам, докато наистина не ме заловят. Последният ми удар беше велик. Не дадох на дамата време даже да изписка. Как биха могли да ме хванат. Обичам работата си и искам да започна отново. Скоро пак ще чуете за мен и за моите забавни игрички. От последния удар бях запазил в една бирена бутилка малко истинска червена течност, с която да ви пиша, но тя се съсири и не можах да я използвам. Надявам се, че червеното мастило върши работа, ха ха. При следващия удар ще режа. Ушите на някоя дама ще изпратя на полицаите, ей така за веселбата. Задръжте това писмо, докато не свърша още малко работа и тогава го публикувайте. Ножът ми е толкова хубав и остър, че искам да го използвам при първа възможност.
Успех.
Истински Ваш
Джак Изкормвача
Това е работният ми псевдоним“
Следното било дописано в същото писмо:
„Не беше достатъчно добро, за да го изпратя, докато не изчистих всичкото червено мастило от ръцете си. Никакъв късмет. Казват, че съм доктор ха-ха- ха. “.
Редакторът сметнал писмото за шега и не го изпратил в полицията в следващите два дни. Лиз Страйд и Кейт Едоус били убити в нощта, след като полицията най-сетне го получава. В понеделник сутринта след убийствата в-к „Сентръл Нюз“ получил още едно писмо с пощенско клеймо от 1 октомври, написано със същия почерк като предишното:
„Не се шегувах, драги стари шефе, когато ти дадох онези сведения. ще чуете за дръзкото дело на Джаки утре двоен удар този път номер едно малко пищеше и не можах да я довърша веднага. нямах време да отрежа ушите й за полицията благодаря че задържахте предишното писмо докато си свърша работата.
Джак Изкормвача“
Трето писмо било изпратено на 16 октомври до Джордж Лъск, председател на Гражданския комитет за сигурност. В писмото имало опакована част от човешки бъбрек. Лъск бил доста разстроен. Един от членовете на комитета бил уверен, че органът е животински, затова го отнесли за изследване на д-р Опъншоу в Лондонската болница. За казаното от доктора се изписали много неща, но едно е сигурно – той установил, че бъбрекът е на възрастен човек. Както и, че бил съхраняван в спирт, а не във формалин, каквато е практиката в болниците.
Писмото, придружаващо бъбрека, не било написано от автора на предишните две.
„От ада
Г-н Лъск
Сър
Изпращам ви половин бъбрек взет от жена който запазих за вас другата половина изпържих и изядох беше много вкусно мога да ви пратя кървавия нож с който го извадих ако само почакате още малко
Подпис
Хванете ме ако можете!“
Дали някое от тези три писма било написано от истинския убиец?
Според Филип Съджън първите две, подписани с „Джак Изкормвача“, не са истински, въпреки че съдържали информация, която би могла да бъде известна само на убиеца. Ето как Съджън изложил разсъжденията си:
„Първо, твърдението, че убиецът ще изпрати на полицията ушите на следващата си жертва. Това никога не се случва. Наистина ухото на Кейт Едоус е отрязано, но извършителят е разполагал с предостатъчно време да отреже и другото и да изпрати обещаното на полицията“.
„Второ, предсказанието за двойното убийство кара писмото да изглежда истинско. Но то е изпратено или в неделя вечерта на 31 септември, или в понеделник на 1 октомври, когато вече цял Ийст Енд говори за двойното убийство“.
„Трето, твърдението, че Лиз Страйд е пищяла изобщо не е доказано. Само един от неколцината свидетели е чул женски вик. Повечето очевидци не са чули абсолютно нищо в онази нощ“.
Началникът на лондонската полиция сър Чарлс Уорън споделял тези възгледи. Така смятали и неговите съвременни колеги Джон Дъглас и Марк Олшейкър:
„Твърде е организирано, показващо твърде много интелигентност и рационална мисъл, и в същото време твърде „миличко“. Подобен убиец никога не би описал престъпленията си като „забавни игрички“ или би казал, че „ножът му е хубав и остър““.
Писмото до Лъск било по-трудно за разгадаване. Д-р Опъншоу установил, че бъбрекът е принадлежал на човек, страдащ от болестта на Брайт, от която според д-р Браун е страдала и Кейт Едоус. Възможно е това писмо да е истинско, но това няма как да бъде доказано днес.
Още един случей в криминалната история с писма и подигравка на полицията е : Зодиакът – убиеца фантом. До ден днешен се смята, че този изкусен убиец е взел присърце и за пример Джак Изкормвача, като модел в писмата си.
Полицията се впуска в акция
След двойното убийство страх надвиснал над улиците на улица “ Уайтчапъл “ и след залез слънце по тях нямало жива душа. Проститутките избягвали да излизат през нощта, отсядайки в приютите или при приятелите и семействата си. Страдал не само търговията с плът. Лондончани започнали да избягват района и за всякаква търговия или пазаруване. Бизнесът в Уайтчапъл замирал.
Улиците обаче били по-сигурни от всякога, тъй като многобройни полицаи патрулирали непрекъснато в района. Членовете на Гражданския комитет за сигурност също помагали на органите на реда – въоръжени с полицейски свирки и дебели палки, обикалят из квартала в часовете след полунощ.
Тъй като в онези времена нямало жени полицаи, един от служителите на реда бил принуден да се преоблече като проститутка за примамка. Това разбира се не дало никакъв резултат.
Полицията посетила всички приюти и разпитала над 2 000 техни обитатели.
Полицията разпечатва 80 000 обяви и ги разлепва из квартала:
„ПОЛИЦЕЙСКО СЪОБЩЕНИЕ
КЪМ ЖИВУЩИТЕ
В петък сутринта на 31 август, в събота на 8 септември и в неделя на 30 септември 1888г. в Уайтчапъл бяха убити жени, най-вероятно от жител на района. В случай, че имате сведения за подозрителни личности, моля докладвайте незабавно в най-близкото полицейско управление.Столична полиция, 30 септември 1888 г.“
Някои професии били подложени на специално разследване. Разпитани били над 76 касапи и месари. Проверени били и моряците на корабите по река Темза. С благословията на сър Чарлс Уорън в района патрулирали полицейски копои. Тъй като кучетата не надушвали никаква следа, този експеримент бил прекъснат в края на октомври.
Животът в Уайтчапъл започва да се връща към нормалния си ритъм. Вече цял месец не е имало ново убийство и нощните жрици отново излизат по улиците. Една от тях е хубавото ирландско момиче Мери Кели.
Мери Кели
В началото на ноември Мери Кели е сполетяна от доста лични проблеми. Тя имала много любовници, които я подпомагали финансово, така че не й се налагало да се прехранва само с проституиране.
През 1887 г. се запознала с Джо Барнет, работещ като носач на стоки на пазара. Двамата заживяли заедно, сменяйки непрекъснато квартирите. Често изпивали парите за наема и били изгонвани. Най-накрая свършвили в стаичка на ул.„Милърс Корт“ № 13. Мери не е имала много сериозни връзки през живота си, но тази била уж една от тях. Тъй като Джо останал без работа, тя била принудена да се върне към проституцията, за да оцелеят. Те живеели заедно, докато един ден между тях не избухнал скандал и той се изнесал.
Причината за скарването им била бездомна проститутка, която Мери щедро приютила в тяхната стаичка. Раздялата им не продължила дълго и те отново се събрали в четвъртък вечерта на 8 ноември.
Хората описвали Мери като „висока и хубава, светла като лилия, много приятно момиче, което се разбираше с всички“. Една от нейните познати споделила пред разследващите, че Мери е имала лошо пиянство. “ Трезвена беше най-свястното и добро момиче, което можеш да срещнеш“
В петък на 9 ноември 1888 г. щяло да се състояла церемонията по назначаване на кмет, която силно приличала на коронясване на кралска особа и е празник за целия град. Като много други лондончани и Мери възнамерявала да гледа спектакъла.
В петък сутринта хазяинът на Мери- Джон Маккарти изпратил своя помощник Томас Бойер да провери дали тя била събрала парите за наема. Когато никой не отговорил на чукането му, Томас бръкнал през счупеното прозорче и отместил завесата. Това, което видял, го накарало да се втурне панически обратно към шефа си. Когато пристигнал и на свой ред погледнал през прозореца, Маккарти бил толкова ужасен, че изпратил помощника си да извика полиция.
Полицаите също първо надникнали през завесата, преди да счупят вратата. Полицай Уолтър Дю разказал пред полицията:
„Когато очите ми привикнаха към мрака в стаята, съзрях гледка, която никога няма да забравя до края на живота си.“
Скоро на мястото пристигнали д-р Джордж Багстър Филипс и инспектор Абърлайн. Отваряйки вратата и пристъпвайки в малката, разхвърляна стаичка, в която нямало почти никакви мебели. На леглото лежало осакатеното тяло на Мери. Причината за смъртта й била прекъснатата сънна артерия.
Чудовищното обезобразяване било последното и най-страховито убийство на Джак Изкормвача.
Д-р Томас Бонд, друг полицейски хирург, бил призован да установи степента на медицинските познания на убиеца. Докладът на д-р Филипс не оцелял във времето, но този на д-р Бонд е налице:
„Голото тяло лежеше в средата на леглото, леко извито наляво… Цялата повърхност на стомаха и бедрата беше отстранена, а коремната кухина напълно изпразнена. Гърдите бяха отрязани, ръцете обезобразени от няколко разкъсани рани, лицето нарязано до неузнаваемост, а тъканите около врата бяха съдрани до кокал. Вътрешностите бяха подредени около тялото: матката, един бъбрек и една гърда бяха поставени под главата й, другата гърда до десния й крак, черният дроб между краката й, вътрешностите от дясната й страна, а далакът от лявата. Кожите, отстранени от корема и бедрата й, бяха поставени на масата.
Лицето й бе накълцано във всички посоки, като носът, бузите, веждите и ушите й бяха почти отделени. Устните й бяха насечени от няколко разреза водещи надолу към брадичката.
Кожата и тъканите от ребрата до интимните части бяха премахнати на три големи парчета. Дясното бедро бе оголено до кокал, като парчето кожа включваше и външните полови органи и дясната част на задника. От лявото бедро бяха премахнати кожа, фасция и мускули чак до коляното.“
Д-р Бонд продължил доклада си, описвайки раните и оголването на кожата. Когато се опитвали да реконструират разчлененото тяло жертвата, установили, че сърцето й било извадено и очевидно взето от убиеца.
Д-р Бонд определил времето на смъртта между 1 и 2 часа сутринта. На въпроса за медицинските умения на Джак Изкормвача той отговарил така:
„Раните са нанесени от човек без научни или медицински знания. Според мен той дори не притежава техническите умения на касапин или месар“.
Възможно било д-р Бонд да не е можел да преглътне идеята, че негов колега бил способен на подобно нещо, защото позицията му се различавала коренно от тази на останалите медици. Също така е възможно да е бил прав.
Убийството на Мери Кели предизвиквало паника по улиците
Полицията се хвърлила в разследването с отчаяни усилия. Всяка следа е проследена и всеки заподозрян е разпитан. Резултатите са разочароващи, а полицията подложена на големи критики. Кралица Виктория е бясна.
„Това ново ужасяващо убийство“ – казва тя на премиер-министъра, – „изважда наяве необходимостта от някои решителни мерки. Съдилищата трябва да бъдат подпалени, а детективите ни сменени. Те не са това, което трябва да бъдат.“
Вестник „Таймс“ проявява по-голямо разбиране към затрудненията на полицията:
„Убийствата са така ловко извършени, че представляват пълна загадка за полицията. Убиецът не оставя никакви следи, нито съществува правдоподобен мотив… Полицията може само да се надява случайността да й поднесе следа, която да доведе до евентуална развръзка.“
За времето на смъртта на Мери Кели се появявили разногласия. Д-р Бонд смятал, че тя била настъпила между 1:00 и 2:00 ч. в петък сутринта. Според д-р Филипс смъртта била настъпила доста по-късно, около 5:00 или 6:00 ч. Тези несъгласия усложнявали допълнително разследването.
Най-важният свидетел бил работникът Джордж Хътчинсън, който е познавал Мери Кели. Той я среща в 2:00 ч. в петък сутринта и тя му искала пари, но той отказал. Ако показанията му са били верни, Хътчинсън вероятно е видял Джак Изкормвача:
„Той сложи дясната си ръка около раменете й. В лявата си ръка държеше малък пакет, овързан с нещо като каиш. Двамата минаха покрай мен и мъжът наведе главата си, така че шапката да скрие лицето му. Наведох се и го погледнах в лицето. Той ме изгледа с неприязън. Двамата тръгнаха по улица „Дорсет“, а аз ги последвах. Спряха на ъгъла за около 3 минути. Той й каза нещо. Тя му отговори добре, драги, ела с мен и ще останеш доволен. Сетне той я прегърна през рамото и я целуна. Тя каза, че си е загубила кърпичката и той извади неговата, червена на цвят и й я подаде. Двамата тръгнаха заедно към площада. Тръгнах след тях, но не можах да ги видя повече. Стоях на площада около 10 минути, но не се появиха повече, така че си тръгнах“.
„Описание: възраст около 34-35 години, височина 1,70 м, бледа кожа, тъмни очи и мигли, тънък, тъмен мустак с извити върхове, навъсена физиономия. Облекло: дълго, тъмно палто с яка и маншети от астраган, тъмно сако отдолу, светла жилетка, тъмни панталони, тъмна филцова шапка, гамаши и ботуши с копчета, черна вратовръзка със забодена на нея декоративна подкова, порядъчен външен вид, отривиста походка, може би евреин. Може да бъде идентифициран.“
Джордж Хътчинсън допълнил описанието си по-късно:
„От часовника му висеше голям печат с червен камък… Нямаше бакенбарди и брадата му бе гладко избръсната… Смятам, че живее в квартала, тъй като мисля, че го видях на „Петикоут Лейн“ в неделя сутринта, но не съм сигурен“.
Жива легенда
Няколко души са видели Мери в нощта на смъртта й. Мери Ан Кокс, също проститутка, я забелязва да отива към „Милърс Корт“ с някакъв мъж в 11:45 ч. Мери е много пияна и едва може да говори. Г-жа Кокс описва нейния клиент като:
„Около 36-годишен, висок 1,70 м, светла кожа, петна по лицето, малки бакенбарди и дебел рижав мустак, облечен в смачкани тъмни дрехи, тъмно палто и черна филцова шапка.“
В сряда в 8 часа вечерта на 7 ноември перачката Сара Луис се разхождала с приятелка, когато мъж на около 40 години, нисък, блед и с черен мустак, предлагал на една от тях да го последва. Той носил късо черно палто и черна чанта, дълга около 30 см. Отказвали му, но той продължавал да настоява и жените избягали. В 2:30 ч. в петък сутринта, точно по времето, когато Мери Кели била убита, Сара отишла към „Милърс Корт“, където щяла да спи у приятелки, когато забелязала същия мъж. Стресната да го види повторно тя побързала към дома на приятелката си. Малко преди 4:00 ч. чула женски вик: „Убийство!“. Освен нея, още една жена била чула крясъка, но изглежда подобни възгласи били нещо обичайно в Уайтчапъл и тя не обърнала внимание.
Инспектор Абърлайн очевидно вярвал на подробните описания на Хътчинсън, но се чудил защо той е последвал Мери и нейния клиент.
Хътчинсън обяснил, че е познавал Мери от няколко години и й е давал пари неведнъж. Чувствал се привързан към нея и просто е искал да се увери, че е в безопасност. Вероятно е и Хътчинсън да е измислил цялата история, за да отклони подозренията от самия себе си. Полицията обаче не го преследвала като заподозрян и разпространява неговото описание на убиеца до всички полицейски участъци.
С идването на зимата усилията на полицията започнали да се уталожват.
Всички заподозрени били разпитани по няколко пъти, но следите не водели до никъде. Изглеждало,че Джак Изкормвача е напуснал сцената завинаги.
Все пак се случили още две подобни убийства, които заслужавали да бъдат отбелязани в протоколите.
Първото било на Алис Маккензи, открита мъртва през юли 1889 г. Причината за смъртта й била прерязване на сънната артерия. Раните по гърлото и корема й обаче се различавали от онези на предишните жертви. Д-р Бонд и д-р Филипс не стигнали до съгласие дали това било дело на Джак Изкормвача.
През февруари 1891 г. проститутката Франсис Коулс била открита с прерязано гърло. Според д-р Филипс това не било дело на Изкормвача и подозренията паднали върху мъж, който се е скарал с нея.
Случаят на Джак Изкормвача бил закрит през 1892 г. с пенсионирането на инспектор Абърлайн. Убийствата на Изкормвача приключили, но легендата продължава да е жива и до днес.
Още един неразгадан случай…
Един коментар